ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | .
 

 Луз Терин Теламон и Войната на Силата

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Tamyrlin
Аша'ман
Аша'ман
avatar

Зодия : Scorpio
Брой мнения : 9
Години : 35
Местожителство : Иллиан


ПисанеЗаглавие: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   Пет Юни 25, 2010 4:16 pm

Луз Терин Теламон и Войната на Силата


Колелото тъче

Беше горещ ден. По коридорите на Залата на Слугите нямаше почти никой – освен работниците, но в Залата винаги имаше някой, който работи. Мястото беше такова – огромен комплекс от свързани помежду си сгради, но въпреки размерите му, на всеки стотина стъпки можеше да се забележат малки групи хора или огиери, които поправяха нещо. Не че сградите имаха нужда от поправка – всичко беше съвършено, но сякаш винаги имаше работа. Невероятно за всеки извън Пааран Дайсен, но жителите на града бяха свикнали с тайните, който пазеха от тях Айез Седай. Всъщност причината за възникването на странните шарени петна по стените, ситните камъчета, отронени от тавана, няколкото леко скъсани гоблена и другите дребни незабележими повреди беше съвсем проста – в Залата бяха прекалено добри и даваха работа на всички. Всеки който посетеше Залата с молба да помогне нещо срещу скромна храна и подслон, беше причисляван към прислугата. А на по-добрите дори се заплащаше порядъчно.
И въпреки цялата работа по коридорите, всичко изглеждаше някак пусто. Откакто беше почнала Войната на Сянката, всичко беше потръгнало наобратно – губеха битка след битка, прислугата напускаше, възникваха спорове сред Айез Седай, времето се беше побъркало и трябваше два пълни кръга от по тринадесет по цял ден да го следят и оправят. И всеки имаше тонове повече работа от обикновено – обикновената прислуга работеше за десет пъти повече, а Слугите....Слугите работеха както никога досега. Нямаше почивка за тях.
Такива мисли минаваха през главата на Луз Терин. Рядко си позволяваше да мисли за нещо различно от дневните си задачи, но сега наистина се нуждаеше от почивка. Повече от едно денонощие не беше напускал покоите си, превърнали се в кабинет. Не беше ял нищо, само две чаши вино го крепяха през всичките тези часове. Беше си заслужил почивката и Светлината да ги изгори всички, които ще му попречат!
- Повелителю, пак ли спорове със Съвета? Изглежда напоследък ви ядосват повече от всякога.
Гласът го разбуди от унеса. Явно беше изрекъл последните си мисли на глас. Още едно доказателство, че беше изморен до смърт! Е, няколко минути с младежа нямаше да му навредят повече от трийсетте часа, прекарани в кабинета. Приятен младеж с черна коса, подрязана над раменете и тъмни, черни дълбоки очи. Очи, които крият тайни, твърдяха другите. Няма значение, Джоран си беше приятен и открит, каквото и да казваха останалите. Само бледата му кожа можеше да му попречи да спи с половината жени в Залата. Не че имаше проблеми, просто нямаше да приеме другата половина. Но не външният му вид го правеше толкова желан събеседник – или поне не само той. Усмивката и очите му сякаш бяха ключа към човешкото веселие. Усмивка, която никога не слизаше от лицето и очи, в които можеха да се видят искрици на нетърпение и възбуда. Всеки, който се взреше за по-дълго време в тези черни очи добиваше усещането, че е от него се очаква да направи нещо грандиозно и всички да се възхитят от успеха му. И нямаше нищо неестествено в това негово излъчване.
- Горещ ден, Джоран. Защо не отвориш малко прозорците, малко хлад ще ние дойде добре – въпреки умората, гласът на Луз Терин прозвуча бодро. Знаеше че Джоран искрено се радва, когато използва сайдин. Както се радваше и Луз Терин в началото. Сайдин, мъжката половина от Единствената сила, която движеше света беше достъпна само за мъже. И дори не за всички – малцина се раждаха с вроден талант, някои други можеха да се научат. Сайдар, женската половина беше пък достъпна само за жени, също толкова малко. Макар и коренно различни, сайдин и сайдар всъщност си приличаха много – и двете позволяваха на преливащия ги да извърши чудеса, които не би могъл дори да сънува някой обикновен човек.
Ученикът му направи крачка към стената на контролните бутони за прозорците, но после явно се сети какво значеше усмивката на лицето на наставника му. Спря на място и след секунда Силата го изпълни. Усмивка се плъзна по лицето на младежът – Луз Терин познаваше много добре блаженството, което изпитва човек, щом използва сайдин. Тънки поточета Въздух се понесоха от ръцете на Джоран към прозорците и ги отвориха до края на коридора само за секунда. Лъхна хладен вятър и отвя няколко кърпи от коша на една да’шайн. Жената ахна и хукна след прането си, но не пропусна да се усмихне на Луз Терин. Да’шайн му служеха от много години и Луз Терин беше горд от това – макар айилците да не докосваха оръжие, бяха идеална прислуга. Бяха прекалено стриктни и верни обаче и затова той избягваше да ги ползва.
Перачката настигна прането си, съпроводена от добродушния смях на учител и ученик. Когато беше млад, Луз Терин не се отличаваше много от Джоран сега – буен младеж, обичаше авантюрите, не зачиташе правилата. И сега не се беше променил много, но беше станал по-уравновесен и спокоен. Несъмнено под влиянието на Илиена, жената, която обичаше повече от Светлината.
Мислите за Илиена изтриха усмивката от лицето му. Нямаше никакво време, а трябваше да се види с нея, да отдели й време . На децата също. Не можеше да ги кара да чакат. Огледа се набързо с надеждата, че вече няма никой, който да изисква вниманието му. Уви, имаше още един...
Айилец на средна възраст, около шейсет може би, седеше на десетина стъпки от него, кротко впил поглед в пода. Чакаше. Да’шайн винаги чакаха преди да заговорят.
- Виждам те, Дуарм. Кажи какво те води при мен – използва официалния поздрав, не искаше да наранява или обърква айилеца по никакъв начин.
- Виждам ви, милорд Дракон. Известия от войната – последната дума все още звучеше непривично, изречена от него. Дуарм беше нещо като водач на всички да’шайн, които служеха на Луз Терин Теламон, Дракона. Народа на Дракона, така се наричаха. Дуарм, а и повечето от този Век бяха живели без дори да знаят какво е война и оръжия, а сега за три години бяха видели всички лица на войната. Айилците приемаха това още по-тежко - те не вдигаха оръжие по никакъв повод. – Капитан Делиар ме изпрати с новини – Висш генерал Берид Бел Медар е загубил ново сражение и сега войските му отстъпват бързо към следващото укрепление. Капитан Делиар ме помоли да Ви съобщя, че може скоро да се наложи да се включите лично в битката.
Кръв и кървава пепел! Точно сега ли проклетият Бел Медар реши да загуби битка? Поредната битка!
- Джоран, отиди с Дуарм при Делиар и изслушай доклада му, искам след три часа да си в кабинета ми с подробен отчет. Времето отново ни притиска, а Колелото тъче.
Не изчака отговора на младия си ученик, а тръгна с бърза крачка към изхода на Залата. Не стига всички други проблеми, а сега и това. Имаше чувството, че от три години не може да спре за повече от минута на едно място – винаги изникваше по някой проблем. Три години воюваше със Сянката и не беше постигнал нищо, само забавяше настълението й. Стигна до края на коридора, качи се на елеватора за надолу и зачака да стигне приземния етаж. Докато се спускаше, мислите отново бясно нахлуха в главата му. Съветът на Десетимата избираше Висшите генерали на Светлината на принципа на тайно обсъждане. Нямаше гласуване, нямаше допитване, само прикрити преговори на десетима мъже и жени. Луз Терин беше само един от тях и, ако зависеше само от него, той никога не би избрал Берид Бел за пълководец. Вярно, беше му приятел от детството, но приятелството им си остана там. И двамата пораснаха, но Берид Бел не приемаше факта да е със съвсем малко под Луз Терин. Винаги. И в резултата на това се превърна в хазарта личност – винаги, когато имаше дори минимален шанс за успех, шанс да се издигне над Луз Терин, Берид Бел Медар рискуваше. И губеше. Губеше всеки скапан път, всяка скапано сражение, дори на камъчета губеше! И въпреки това не се отказваше – продължаваше със своите налудничави планове, залагаше животите на хиляди мъже и жени и ги губеше. И не приемаше съвети – беше прекалено велик, за да слуша другите и прекалено горд, за да отстъпи. Заради твърдоглавието му, вече трета година тролоци и мърдраали се разхождаха безнаказано из териториите на Светлината. Нещо трябваше да се направи и то скоро. Много скоро.
Стрелката показа първи етаж и Луз Терин слезе. Извървя краткото разстояние от платформата до масивните порти на Залата. Стъпваше по бели и черни плочки, оформени в кръгове, разделени на по две капки всеки от нагъната линия. Знакът на всички Айез Седай. Черната капка символизираше преливащите мъже, а бялата – жените. Целият знак трябваше да показва единството между мъже и жени, но странно защо през последните години започваше да се появява малка пропаст между тях. Или поне в Залата беше така, Луз Терин нямаше толкова много наблюдения от външния свят.
Стигна до портите и по навик погледна гоблена, закачен на стената точно до тях – беше сравнително нов и изобразяваше битка. От едната страна се виждаха тролоци, озъбени с отвратителните си муцуни, зурли и клюнове, а от другата – спешени воини на Светлината, въоръжени с мечове и шокови палки. Между тях, за фон по приумица на художника се виждаше висока планина, висока и тънка, като огромна игла. В сянката на планината се виждаше река, която в един участък се разделяше, за да направи място на продълговат остров с красив град построен върху него. Странно хрумване, но му харесваше.
Бутна крилата и се озова отново на слънчева светлина. Беше късна пролет и слънцето напичаше силно. Чуваше се бръмчене на джо-колки, в небето летяха шо-крили, хора и огиери се движеха по улиците в безкраен поток от тела. Изкуствено ухание на цветя изпълваше въздуха, птичи песни се носеха от живи птички или поставени навсякъде специални тер-ангреали. Всичко щеше да е повече от прекрасно, ако не беше войната.
Сега обаче нямаше време за размисли. Сграбчи Силата и запреде Портал. Винаги си беше представял приемането на сайдин като сграбчване. Мъжката половина от Извора беше много по-дива, по-мощна и никой не можеше да обясни защо е така. Беше чувал, че жените приемат сайдар, прегръщат го. Да уловиш сайдар значеше да му се подчиниш, да се потопиш в него като в река. Със сайдин не беше толкова лесно – него трябваше да го хванеш, да го уловиш, да докажеш че си по-силен от него. Ако само за момент се отпуснеш или му се оставиш, той щеше да те унищожи. Със сайдин трябваше да се бориш, за да го задържиш, да се бориш да го хванеш, дори да се бориш, за да го освободиш. Разбира се, цената си струваше – докато държаха сайдин, всички мъже се чувстваха по-живи, усещаха всичко много по-ясно, виждаха всеки конец по дрехите на околните, всеки косъм в косите им. Луз Терин можеше да чуе дъхът на човек, застанал на над тридесет крачки от него, дори да диша безшумно. И мъжете бяха по-силни – поредното нещо, което не можеше да бъде обяснено. Мъжете бяха по-силни, както физически, така и в Силата. Винаги имаше и изключения, но това беше правилото.
Сребристата резка на Портал се появи пред него и се разшири в Праг, който водеше към дворът на личния му палат в покрайнините на Пааран Дайсен. Един от малкото луксове, които можеше да си позволи. Живееше в него от над петдесет години, служеше в Залата от над триста, но чувстваше палата много повече свой дом. Тук бяха жена му, децата му, всички роднини, приятелите на децата му. Дворецът му предлагаше подслон и на много изстрадали скиталци, а също и на болни. И на известна част да’шайн. И въпреки всичко, немалка част от него оставаше необитаема.
Прекрачи през Портала и се озова в така познатия двор. Двама айилци веднага скочиха да вземат наметалото му, а трети му донесе плодове на поднос. Само им махна уморено с ръка – нямаше време за такива дребни удоволствия, трябваше да се срещне с Илиена.
Прекоси двора като остави огромните градини зад себе си и бутна портите на двореца. При други обстоятелства щеше да остави други да’шайн да му отворят, но сега трябваше да ги лиши и от тази чест. Пристъпи върху мраморния под и закрачи бързо към покоите на Илиена. По това време трябваше да си е там, най-вероятно свиреща или пееща с птиците.
Подът в двореца му нямаше нищо общо с този в Залата. Изрично го беше пожелал такъв – да няма нищо, което да му напомня за Залата и задълженията. Подът тук беше бял, набразден с червени ивици, които по-късно се превръщаха във виещи се дракони – митични същества от миналия Век, отдавна изчезнали. Стените бяха изпълнение с гравюри на древни сцени, преплетени една в друга, сливащи се. И всичко леко сияеше. Винаги, дори посред нощ, коридорите в двореца му излъчваха меко сияние – недостатъчно, за да се различи човешки лик, но стигаше, за да може човек да се ориентира.
Втори, трети, четвърти етаж. Луз Терин взимаше стъпалата по три наведнъж, умората беше изчезнала от тялото му, вече почти тичаше. Само още един етаж и щеше да се види най-сетне с Илиена.
Стигна петия етаж. Да, ето онази врата, в дъното на коридора, украсена със слънце и синьо небе. Забави крачка, успокои дишането си и тръгна натам. По навик прокара ръка през косата си в несъзнателен опит да я приведе в приличен вид – безполезно. Вече посребрените му краища все така не се подчиняваха на желанията му и макар да изглеждаше доста прилично, Илиена винаги намираше по някой косъм, който не си е на мястото.
Застана пред вратата и без повече да се бави влезе вътре. Не можеше да губи повече време. Пантите се завъртяха безшумно и откриха вече познатата му стая – голяма по размери, почти малка зала. Различни гоблени висяха от стените, огромен полилей осветяваше помещението във всички цветове на дъгата, когато слънчевата светлина, идваща от трите прозореца не беше достатъчна. Вдясно от вратата имаше голямо легло, четири човека можеха да се съберат на него без проблеми. Но всичко това беше само фонът на истинската красота – Илиена, седнала на ръба на леглото, точно до прозореца, прибрала ръце в скута си. Слънцето си играеше в косите й със същия прекрасен рус цвят, сините й очи го погледнаха с топлота, млечнобялата й кожа около яркочервените устни разцъфна в усмивка.
- Луз Терин! Най-сетне се прибра! – почти скочи от леглото и се затича към него. Хвърли се в прегръдката му и стоя така дълго време. Държеше го така сякаш не иска никога повече да го пусне.
- Илиена...прекрасна моя Илиена... – мълвеше тихо Луз Терин. Не я беше виждал само два дни, а му липсваше сякаш я е нямало цяла вечност. Допирът на меката й кадифена кожа, мирисът на косата й, извивките на прекрасното й тяло – всичко това го накара да забрави трудностите на деня и да се потопи в една кротка семейна атмосфера. За съжаление и това удоволствие не продължи дълго.
- Любов моя, стегнал си се като скала. Нещо те тревожи, кажи ми какво е – медният й глас го извади от опиянението. Връщаше се в сивия ден. Нямаше смисъл да я лъже, беше усетила нещо нередно и нямаше да го остави на мира, докато не й обясни какво е. А да обясни значеше да си развали часовете с нея...
- Войната не върви добре, Илиена.
Само четири думи, а казваха толкова много. Казваха всичко.
- Войната, войната, войната. Все войната. Мразя тази война, Луз Терин. Войната явно е поредният повод мъжете да покажете един на друг кой е по-мъж. Не е ли така, скъпи? – говореше шеговито. Добре че тя поне го приемаше така. – Разкажи ми как започна тази война. Знам това, което всички знаят, но ти имаш достъп по-секретна информация. Не мисля че ще навреди да знам нещо повече нали?
Никога не можеше да устои на този гласец. Не го правеше съзнателно, просто, когато искаше нещо Илиена заговаряше с този глас и Луз Терин не можеше да направи нищо.
- Мисля че самото началото беше поставено преди над тридесет години. На територията на тогавашния В’Сейн. – Илиена потръпна. Това, което се беше случило после влизаше в общите знания. – На не повече от миля от града бяха усетени аномалии в Шарката – ставаше нещо, което не се беше случвало досега или и да беше, никой не го беше забелязал. Шарката менеше тъканта си, променяше се. Първият, който отиде на мястото да проучи беше Елан Морин Тедронай, мой бивш приятел и помощник, може би най-изтъкнатия философ от над половин хилядолетие насам. Знаеш за него немалко неща, няма да ти разказвам сега. Преди тридесет години той отиде да проучи тези аномалии, но после се скри някъде със записките си и никой не разбра какво е научил. Затова от Коллам Даан пратиха двама учени – Бейдомон, не го познаваш, и Миерин Еронайле. – на последното име, Илиена леко се намръщи. Всеки път се дразнеше малко щом споменеше бившата си любовница. – Прекараха известно време заедно там и после се върнаха в академията с потресаващи новини – аномалиите в Шарката всъщност се дължали на изтъняването й. И това правело възможно откриването на нов Извор, от който да могат да преливат и мъже и мъже, еднакво, без разлика и без значение дали имат или нямат дарба. Не можахме да устоим на тази възможност и целият Съвет гласувахме да се издаде разрешително на Миерин и Бейдомон да поведат екип за проучване. И после зачакахме. Чакахме тридесет години.
Луз Терин отиде до масичката и си наля вино, Отпи малка глътка, седна на ръба на леглото и, след като Илиена седна до него, продължи :
- Тридесет години след започването на проекта, Бейдомон прати съобщение до Залата, че е въпрос на дни да довършат всичко. Естествено, всички заминахме за натам – мисля че можеш да си спомниш точно този период, когато не говорех за нищо.
Отпи отново, усмихна се на жена си, за да прогони страха й и заговори пак :
- Проучванията за новия Извор бяха затворени в Шаром – огромна левитираща, напълно гладка сфера, която служеше за основен център за изследвания по Единствената сила. Все неща, които знаеш, но без тях разказът ми не е пълен. В момента на пристигането ни, видяхме мястото, където щеше да бъде отворен новия Извор – самата тъкан на света се нагъваше, можеше да се види. Събра се огромна тълпа, стотици Айез Седай дойдоха да видят. Улиците бяха препълнени, ние наблюдавахме от един бръмколет. Всичко вървеше чудесно, почти можехме да усетим присъствието на новия Извор...когато всичко се обърка. – Погледът му блуждаеше, гледаше но не виждаше. Беше потънал в спомените. - Вместо вълна от светлина от процепа в Шарката се разстели мрак. Мрак по-черен от всичко, което сме виждали и аз, и ти, и всеки жив човек. Мракът се разпростря, достигна Шаром и сякаш я обгради,просмука се в нея . Отидохме си моменти преди Шаром да се експлодира, секунди преди огън да се посипе върху главите на гражданите. Още съжалявам че не останахме да спасим, когото можем, но нямахме избор. Взривът помете по-голямата част от града, Коллам Даан и Шаром вече не съществуват, В’Сейн е руини, а на мястото на тези прекрасни творения, сега има само пепел и мрак. Там се зароди Сянката, там разбрахме, че Миерин и Бейдомон са пробили Шарката, да, успели са, но са я пробили точно на мястото, където се намира затворът на Тъмния. Мисля че това е цялата история...от този момент нататък започнахме да променяме навиците си и да се учим на война.
Илиена го гледаше без да каже нищо. Несъмнено смяташе че Миерин е виновна за частичното освобождаване на Тъмния. И беше донякъде права – може би наистина тя имаше роля, особено след като вече се знаеше, че е се е нарекла Щерката на Нощта и служи пряко на Тъмния. Заедно с Елан Морин, когото хората нарекоха Излъстителя на надеждата, защото ги предаде.
- Луз Терин Теламон, повикан сте да се явите спешно в Залата на Слугите! Луз Терин Теламон, повикан се....
- Добре, млъкни! – дворцовата аларма. Е, не можа да се порадва на дома си, колкото искаше, но засега му стигаше. После пак. – Съжалявам, Илиена, трябва пак да тръгвам. Ще се опитам да дойда, колкото се може по-скоро пак, но не знам какво искат от мен сега.
Върху лицето на Илиена Слънцекосата се появи тъжна усмивка. Не й беше приятно, че пак трябва да се разделят, но знаеше че не може да го спре. И нямаше да го спира.
Целуна я бързо, стана от леглото и отново запреде Портал, само че този път към входа на Залата.







Върнете се в началото Go down
Tamyrlin
Аша'ман
Аша'ман
avatar

Зодия : Scorpio
Брой мнения : 9
Години : 35
Местожителство : Иллиан


ПисанеЗаглавие: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   Съб Юни 26, 2010 1:59 pm

На моста

Огромни колони на входа на Залата отделяха портите една от друга. Имаше четири главни порти – по една към всяка от посоките на света, и още десетки по-малки врати. Масивните колони заграждаха само главните порти, но те обикновено не се ползваха. Сега зееха широко отворени. Странно, изглежда нямаше други посетители, нямаше повод да се отваря Северната порта. За всеки случай задържа сайдин и затвори Портала. Изчака, докато утайката от сплита се стопи и прекрачи на прага на Залата.
Коридорите бяха пусти – още нещо необичайно. Нямаше причина всички да изчезнат изведнъж. Освен ако...ако не бяха мъртви. Но не съществуваше сила, освен самия Тъмен, която да може да убие всички управляващи Айез Седай, заедно с прислугата и то само за броени минути.
Походката му от бърза и енергична стана по-спокойна и потайна. Стъпваше тихо, с ръка на меча. Мечовете бяха оръжия на древното минало, той самият ги беше изучил само защото имаше такъв спорт – мечове. Той и Диран, и още неколцина приятели. Всичко, което научиха беше от някакви стари книги, в които се описваха различните стойки и удари. Сега владееше мечът до съвършенство и допирът на студената стомана му вдъхваше увереност. Запреде Дух около себе си, за да прикрие умението си да прелива. С това количество, което държеше, щеше да е като маяк за всеки друг преливащ мъж на поне петстотин стъпки. Вярно че всеки в Залата, дори в града познаваше лицето му, но пък той беше единственият който се прокрадваше из пустите коридори, така че нямаше смисъл да създава Огледална маска.
Черно-белите плочки поглъщаха всякакъв шум, който тихите му стъпки можеха да издадат. Тишината почваше да става досадна. Луз Терин не обичаше тишината – тя те издаваше, криеше враговете ти, пречеше ти да мислиш ясно. Беше като мрака – караше те да си въобразяваш невъзможни неща. Закова се на място – тук наистина нямаше никого! Дори при празни коридори, в Залата имаше леки шумове – далечен смях или говор, скърцане на ботуши. А сега беше болезнено тихо, сякаш всички бяха изчезнали. Или мъртви. Значи, ако имаше някой, щеше да е в стаята на Съвета – те бяха най-силните измежду Айез Седай, ако те не бяха оцелели, значи никой не беше.
Луз Терин закрачи натам. Неведнъж беше съжалявал, че премахнаха Пътуването в Залата. Така минаваше повечето време, докато стигне, докъдето и да е, но поне отпадаше възможността в Залата на влязат неканени гости.
Елеваторът го чакаше. Избра последния етаж и се приготви разпознаващ сплит. От векове вече не използваха макари за придвижването – науката беше преодоляла гравитацията и сега се изкачваше нагоре със скорост, многократно по-голяма от максималната, която можеше да се постигне с макара и въже. За по-малко от минута достигна последния етаж, постави разпознаващия сплит в центъра на кръглата врата, изкриви го малко и бравите изщракаха. Сплитът беше от най-добрите въведения на Айез Седай през последните над сто години. Индивидуален за всеки член на Съвета на Десетте, невидим за когото и да е било, Ключът беше идеалния начин да се предпазят съвещанията от външни посетители. Но сега нещо беше различно.
Вратата, оформена като кръга с нагънатата линия се разтвори встрани, двете капки потънаха в стената. Пред очите на Луз Терин се откри позната гледка – видеостените, меките килими, генераторът на триизмерни изображения, креслата на Съветниците. И един мъж, седящ в креслото на Тамирлин.
- Елан Морин! Трябваше да се досетя... – изръмжа Дракона.
- О, Луз Терин, недей така, стари приятелю – мъжът стана, изтупа невидими прашинки от палтото си и прокара ръка през късата си черна коса. Очите му, черни като беззвездна нощ огледаха стаята. – Знаеш ли, тук ми харесва. Мисля да се нанеса тук, щом Великият властелин приключи с вас. Но защо си толкова груб, виж, другите вече свикнаха и се разположиха удобно.
Луз Терин огледа стаята, като внимаваше да не изтърве другият мъж от поглед. Креслата бяха празни, но в един ъгъл стояха здраво овързани с потоци Въздух двамата души – сегашният Тамирлин – Меравел и Латра Посае, доста добра със Силата Съветничка. Елан Морин беше само малко по-слаб от него, но не можеше да победи двама Съветници. Един по един – може би, но не и двама от най-силните наведнъж.
- Виждам, че не можеш да повярваш на очите си. – усмивката му беше подигравателна. – Да, победих ги и сега седят овързани и ще гледат как побеждавам и теб!
Още преди да довърши изречението, Отстъпникът се хвърли в атака. За всеки, който не можеше да прелива сайдин, атаката щеше да остане невидима, но Луз Терин я разпозна – Огън и Вода, които можеха да изсмучат всички течности от тялото му и да го убият. Но сплитът беше направен много бързо и му липсваше точност, макар да бе силен и Луз Терин го разсече лесно. На свой ред отвърна с чист Огън, но също неуспешно.
- Ще трябва да се постараеш повече, Луз Терин. Побеждавал съм те, макар и сам да не го знаеш, ще те победя отново!
Предпочиташе да не си губи времето в размисли какво означава това. Хвърли се отново в атака, като освободи ръката с меча – оръжието само щеше да му пречи в този двубой. А можеше да му се наложи да отскача от някои сплитове, които не може да разсече.
Огън и Земя, последвани от Въздух. Елан Морин ги избегна и тежкият сплит се стовари върху една от видеостените. На свой ред трябваше да отбегне тънки стрели от Огън и Въздух, които запалиха един от гоблените. Ако битката продължеше така, скоро нямаше да има стая за Съвета. Ако останеше Съвет след това...
Битката беше в разгара си. Луз Терин беше по-силен от опонента си, но след всичкото това време прекарано в кабинета, беше изтощен и не можеше да се бие с пълния си потенциал. От своя страна, Елан Морин беше свеж, но трябваше да държи под око Меравел и Латра, което изравняваше силите. Копието на Арган разби още една от десетте видеостени. Косите на Шей’Диен за малко да подпалят дрехите на Луз Терин, но Стъпката от север извади Ишамаел от равновесие и му попречи да довърши сплита си.
Половината стая беше в пламъци и само от време на време някой от двамата отделяше секунда да ги потуши, за да не му попречат. Двамата Съветници вече бяха в съзнание и следяха двубоя отстрани. Щитовете им, отделящи ги от сайдин и сайдар бяха завързани, но явно бяха здрави и те не можеха да се освободят. Значи всичко лежеше на плещите на Луз Терин.
Нова размяна на удари и никакъв напредък. Двамата бяха еднакво силни в момента, хвърляха един срещу друг какво имаха, дебнеха момента, в който другия ще допусне грешка. Ишамаел беше подпрял бойната си тояга на една стена, мечът на Луз Терин лежеше някъде около вратата, но и двете оръжия бяха цели, незасегнати от огъня. Мислеше да завърти двубоят така, че да може да използва оръжието си – беше сигурен че ще може да победи Отстъпника само със стоманата в ръка, но такова нещо като честен двубой с мраклюбците нямаше.
Този двубой явно нямаше да се реши само от уменията им в Силата. За половин час в стаята прелетяха дузини смъртоносни сплитове, всеки достатъчен да събори къща, но въпреки това имаше само 2 унищожени видеостени и много опърлени гоблени и килими. Трябваше да измисли нещо различно, нещо с което да изненада Ишамаел, нещо срещу което няма да успее да се защити. Да го заслони не можеше, дори да изтощаваше Отстъпника цяла вечност. А и с двамата Съветници наоколо, шансът те да пострадат при някоя случайна атака растеше неимоверно. Трябваше да пренесат двубоя някъде навън, на открито.
- Елан Морин, ти искаш мен. Защо да се бием на това затворено място, когато можем да бъдем навън а широко? Там където целият град може да види как те побеждавам – не звучеше много убедително, но да съчинява силни речи беше занимание за друго време. Сега беше прекалено зает да разприда Стрелите от огън, който Отстъпникът пращаше по него на рояци. Дори тези кратки думи му костваха леко парване по бузата.
- Слаб си, Луз Терин. Но макар и слаб можеш да бъдеш обучен подходящо. Ела с мен, преклони се пред волята на Великия властелин и ще получиш власт, която не си и сънувал. Повярвай ми, боли ме да се бия с теб, когато можеш да си мой приятел – да не беше подигравателната усмивка на лицето му, можеше и да му повярва. – Слаб си...
Луз Терин предпочете да не отговаря. Вместо това запреде Порта на смъртта и я хвърли срещу Отстъпника. Това поне не можеше да разплете, прекалено сложна беше и се движеше много бързо. Единственото, което можеше да направи бе да се завърти така, че сивата резка да не го разсече, а да го заобиколи, така че да влезе в Портала. Надяваше се Ишамаел да не се сети и да остане на място, умирайки бързо, но уви, той беше философ и мислеше много по-бързо от всички други Айез Седай. Хвърли се светкавично върху едно кресло, спря колкото да привлече тоягата си със сплитове Въздух и се хвърли в Портала, щом се отвори. Портата се хлопна зад него, продължи още малко и Луз Терин я разплете. Тя изчезна бавно, оставяйки утайка от сайдин на мястото откъдето беше минала. По тази утайка можеше да се познае приблизителното местоположение на Ишамаел. Луз Терин запреде нов Праг, обикновен, следвайки следите оставени от предния и прекрачи.
Озова се на един от мостовете, свързващи Пааран Дайсен с околните равнини. Огромни мостове, ненужни, защото нямаше реки, но бяха красиви. Само един от тях минаваше над някаква пропаст, но дори тя можеше да бъде премината с обикновен бръмколет. Създадени от мъже и жени с помощта на Единствената сила, мостовете на Пааран Дайсен бяха известни из целия континент. Направени от бял и черен мрамор, с цветни гравюри по парапетите, мостовете бяха истинско произведение на изкуството. Слепените със Силата мраморни късове създаваха впечатление за единно цяло, а не за много блокове – дотолкова не се виждаха пукнатините. Всъщност пукнатини вече нямаше, всичко беше перфектно.
- Е, не успя да ме разкараш, Луз Терин – Ишамаел се изсмя на не повече от петдесет стъпки от него. – Не само че не ме разкара, ами ме прати дори на по-удобно за мен място.
Пръчка втечнен огън излетя от пръстите на Отстъпника. Белфир! Надяваше се, че Отстъпниците са спрели да го използват дни след като два града бяха изчезнали без видима причина. Тогава всички разбраха, че гиблепламът изгаря самата Шарка, разприда я. Дори Отстъпниците разбраха колко ужасно е това и спряха да ползват белфир...или поне така се надяваше Луз Терин. Явно не бяха се отказали съвсем от това смъртоносно оръжие.
Само рефлексите му го спасиха от течния огън. Изненадата беше замъглила съзнанието му и волево нямаше да може да отскочи толкова бързо встрани. Ишамаел не можеше да мята така белфир, дори срещу него! Това безумие трябваше да спре.
- Ишамаел, спри веднага! Побъркал си се, остави гиблеплама настрана, глупако! Със сила като нашата можем да разпредем Шарката за години напред само с един белфир!
Хвърли се на земята, за да избегне втора пръчка втечнен огън. Трябваше да спре! Първият белфир проби съвършено гладка и полирана дупка в десния парапет, а втория остави един от орнаментите без глава. Само едно докосване на белфир и Луз Терин щеше да престане да съществува...не само в бъдещето, но и в миналото. Никой не можеше да предвиди какви последици можеше да има след употреба на гибелен плам.
Хвърли огнени стрели срещу Отстъпника в паузата след втория белфир. Стрелите бяха сравнително лесен сплит, много ефективен, а се спираха трудно. Или поне ангажираха вниманието достатъчно, че да не се появи нов непредвиден бял лъч.
Ишамаел отбиваше ударите умело, но не му оставаше време да запреде белфир. Скоро можеше и да успее, но временно трябваше само да се защитава. А докато го прави, Луз Терин получаваше поле и време за действие. Хвърли мъгла върху Отстъпника и се затича към него. Мъглата се разсея само за няколко секунди, но времето беше достатъчно за Луз Терин – вече стигнал само на две крачки от Ишамаел, той създаде меч от сайдин, дълго червено-черно острие от пулсираща Сила и замахна към Отстъпника. Не успя да му нанесе тежка рана, но ако противникът му решеше да продължи боя, със сигурност щеше да загуби – процепът в ризата му на нивото на гърдите започна да се пълни с кръв. Не му остана време за втори удар или нов сплит, защото Ишамаел запреде Праг и изчезна. От мястото, където беше Луз Терин, можеше само да видим че Порталът води до руините на голям град, разположен върху опожарена земя, близо до десетина скалисти хълма. И небето беше черно, тъмни и кървави облаци закриваха слънцето. Познаваше това място – допреди три години тези руини бяха В’Сейн, шестият по големина град, известен с Шаром. Сега островът беше получил ново име – Шайол Гул, Островът на огъня.
-Луз Терин! Добре ли си, Луз Терин?
Гласът принадлежеше на Меравел Лиар. Тамирлин почти тичаше по моста към мястото на сблъсъка. Явно след като Ишамаел беше изчезнал, пленниците бяха намерили начин да се освободят. Възрастният мъж имаше дълга коса, вързана на опашка и стигаща до плешките му, вече побеляла. Лицето му изглеждаше по-скоро като на мъж в средна възраст, отколкото на такъв на над петстотин години. Латра Посае го следваше, макар и не толкова бързо, нито толкова развълнувано. Както обикновено, не я интересуваше много съдбата на Луз Терин.
Но не освобождаването на Съветниците вълнуваше ума му сега. Друг, много по-важен проблем го тревожеше – как беше успял да избяга Ишамаел? Порталът беше нещо обичайно и дори нямаше да се замисли над това, ако не беше една дребна подробност – Луз Терин не беше усетил преливане на сайдин, щом се отвори Прагът. А трябваше. От толкова близо трябваше да може да различи сплитовете на Портал дори със затворени очи и обърнат по гръб и главата надолу. И защо беше успял да отвори Праг горе, в стаята на Съвета, където защитите срещу това трябваше да са най-силни?
- Добре съм, Тамирлин – каза Луз Терин, щом Меравел стига до него. – Но искам да ви питам нещо. Смятате ли че е възможно Миерин и Бейдомон действително да са открили нов Извор? Имам предвид, освен че са пробили Шарката в затвора на Тъмния, да са открили и нов Извор?
- Какво те навежда на такива мисли? – Меравел Седай винаги говореше тихо. Луз Терин го беше чувал да повишава тон само три пъти за над двеста години, и само веднъж да вика. Удивително спокоен човек.
- Ишамаел избяга през Праг, Тамирлин. Но не обикновен – не можах да усетя преливане при създаването му. И след като не може да прелива сайдар, реших, че единственото друго логично обяснение е да прелива съвсем нов Извор.
- Има много верни неща в думите ти, но си ги запази само за себе си. Ако цялата Зала разбере за евентуалното съществуване, ще се намерят десетки, ако не стотици Айез Седай, които да отидат да проучват. А светът няма да преживее още един пробив в затвора на Тъмния.
Меравел го огледа, цъкна с език и каза критично :
- Дори да не знаеш, все пак с ранен неприятно. Пусни Извора и ела с мен – ще те заведа при Възстановителите. Не ти трябва много, но моят талант в Церенето не е по-голям от твоя, а не мисля че ще имаш полза от това да излекувам някоя твоя синина нали? – Въпреки привидно строгия тон, Тамирлин звучеше весело, като баща, който говори на сина си, току-що паднал и ожулил коляното си.
Склони да го заведат в отделенията на Възстановителите. Дълбоко ценени, всеки от тези мъже и жени притежаваше огромна дарба в Церенето, която при повечето беше почти достатъчна да им спечели трето име. Единствената Възстановителка, която познаваше беше Немене, но сега тя беше някъде в околните селища, да помага на странно увеличилия се брой ранени при злополуки. А и се носеха неприятни слухове за нея. Меравел го остави в една стая, заделена за по-специални пациенти и тръгна към вратата. Въпреки болката и умората – Ишамаел все пак бе успял да го рани на поне четири места – Луз Терин се надигна от леглото и повика Тамирлин. Когато другият мъж се обърна, го попита :
- Кога ще обсъдим събитията от днес? Елан Морин не е могъл да влезе току-така в залата на Съвета.
- Ще пратя някой да ти каже, Луз Терин. Сега си почини, приеми Цяр и си почивай. Очаквам следващите дни да бъдат тежки, както за теб, така и за мен. Сега имам да говоря с няколко лорда и куп досадни молители. Не, животът ни няма да стане по-лесен – той тепърва ще се усложнява.
След тези думи, Меравел напусна стаята, а Луз Терин се отпусна блажено в мекото легло и загледа разсеяно картините на видеостената. Ала само минута по-късно в стая нахлу Латра, сред вихър от червени поли и развени черни коси.
- Какво стана на моста? Тамирлин ми каза че не знаел, не си му казал, но лицето му личеше колко не знаете и двамата. Луз Терин, кажи ми веднага какво с случи на моста!
Винаги се беше чудил дали Латра Посае може да говори спокойно и мило. Рядко я беше виждал усмихната, а да се засмее – не, не и пред него. За пред него си пазеше специална физиомномия – навъсена, строга и с вирната брадичка.
- Ишамаел избяга. Малко преди да го довърша, той избяга през Портал към Шайол Гул. Реших да не го следвам, накажи ме. Но след като си почина, сега съм смазан. Благодаря за добрите думи, но наистина трябва да поспя – и демонстративно се завъртя на другата страна и сложи ръка под възглавницата. След секунди чу как Латра излиза последвана от шумолене на плат, и пак легна по гръб. Затвори очи и се опита да си представи всичко от днес – от повикването му в Залата, несъмнено дело на Елан Морин, до сблъсъка му с Отстъпника на моста пред Пааран Дайсен. Май докато се влачеше по моста беше видял тълпа хора и огиери, дори един Ним, които го гледаха с удивление и усмивки на лицата. Но беше прекалено изморен за да им обърне внимание. Сигурно бяха видели двубоя му или поне края и искаха да се порадват. Като че ли имаше и да’шайн с блеснали от радост очи, но те не...
На вратата се потропа.
- Да? – щом се тропаше, значи поне не беше Латра.
Вратата се отвори и през нея мина един от Възстановителите. Облечен в бяло от глава до пети, със светло-синя риза под бялата роба, с къса коса, придържана от кожена лента над очите. Беше висок и строен, очите му бяха кафяви, косата червенееше. Поредният шок – да’шайн Възстановител!
- Ще разрешите ли да ви дам Цяра, милорд? Раните ви не са тежки, но кървят обилно и може да доведат до някои неприятни последици, като загуба на съзнание, виене на свят, притъпяване на ...
- Да, да, добре, Изцери ме, наистина искам да си почина.
Айилецът се зае чинно със задачата си. Почисти раните, извади камъчетата, попаднали в тях от взривовете, след което сграбчи сайдин и постави Цяр на раните му. Беше чел, че в предишните Векове, Цярът или е бил нещо много болезнено, или нещо, което почти не се усеща. Сега като че ли беше нещо по средата – усещаше го като гъделичкане, като студените иглички на изтръпването, но не болеше. Само за няколко секунди раните му се затвориха, покриха се с розова млада нова плът, която после доби предишният си леко тъмен от слънцето цвят. Ако седеше по количеството сайдин, който вложи в Цяра, айилецът или беше много силен, или използваше всичко, което имаше за да Изцери своя повелител. Благородна, но глупава постъпка – трябваше да си пази силите за други, по-тежко ранени.
- Добре, благодаря ти. Нареди да ми донесат малко вино и нещо за ядене. Мисля да напусна веднага след вечеря.
Да’шайн се поклони на излизане и затвори врата тихо след себе си. Луз Терин отново се отпусна в леглото в поредния опит да дремне малко, но и този път почукване по врата го извади от унеса му.
- Влез! – не извика, макар да му се искаше. Просто повиши тон. Нищо повече. Владееше се.
Врата се открехна леко, и оттам се подаде лицето на Джоран.
- Може ли за момент? – Гласът на младежа звучеше плахо, но и притеснено. Нещо тормозеше момчето.
- Казвай бързо, времето ми е малко.
- Тамирлин ме повика и каза да ти предам, че утре по обяд ще има съвет в Голямата зала. Присъствието ти било задължително. И каза да си там навреме – не по-рано, не по-късно.
Още преди Луз Терин да успее да отговори, момчето хукна навън и изчезна в лабиринта от коридори, а вратата бавно се затвори след него. Да, утре щеше да е труден ден. Голямата зала, всички които слушат какво се решава, Съветът в пълен състав. Очертаваше се интересен ден. Нездравословно интересен...
Върнете се в началото Go down
Tamyrlin
Аша'ман
Аша'ман
avatar

Зодия : Scorpio
Брой мнения : 9
Години : 35
Местожителство : Иллиан


ПисанеЗаглавие: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   Съб Юни 26, 2010 2:04 pm

Девет от девет

Остатъка от деня мина както обикновено – преглеждане на картите в кабинета, обсъждане на планове с Джоран и Делиар, често викане и спорове. Другите Айез Седай можеше и да го обвинят, ако имаха смелост разбира се, че спори с подчинените си, а не им заповядва, но му се струваше нормално да трябва да обясни нещата, а не просто да даде заповедите. Войниците се биеха много по-добре, ако съзнаваха какво и защо вършат, отколкото ако просто изпълняват команди. А и така можеха сами да намерят изход от някои неприятни и неочаквани изненади.
По нищо не личеше, че само след броени часове, Луз Терин ще бъде изправен пред Големия съвет и делата му ще бъдат обсъдени и коментирани от стотици Айез Седай и хиляди обикновени граждани. Случаен наблюдател нямаше да различи този ден от всички други, но всеки, който познаваше достатъчно Луз Терин можеше да каже че отвътре ври и кипи. Мразеше да се появява в Големия съвет – приличаше му на цирк, на позорище, където всички го разглеждат и обсъждат. Прекалено натруфено за неговия вкус – всичко винаги се решаваше от Първия сред Айез Седай и владетеля на града, кому беше нужно целият град да присъства?
Изтласка мисълта за Съвета на заден план и се зае да изготвя планове за войната. Дори Берид да не искаше да се вслуша в здравия разум, все някой трябваше да поведе някаква част от армиите на Светлината и да победи с тази част, а не да губи всяко сражение. За всеки случай написа писма до всички владетели на останалите девет от десетте най-големи града. Владетелят на Пааран Дайсен обикновено беше Тамирлин, тук нямаше нужда да пише. Описа подробно всичко за войната, което знаеше и, което можеше да сподели с тях на този етап, след което запечата пликовете и ги пусна в кутията до врата си. Подобна на малък Портал, тази кутия пращаше малки предмети до други такива кутии, разположение из цял свят. Двойничката й във В’Сейн явно беше разрушена, но тези в другите големи градове все още работеха и писмата щяха да стигнат за минути. Надяваше се до утре да пристигнат отговорите и дори двама или трима от тях да му окажеха подкрепа, армиите им щяха да наброяват над петдесет хиляди души. Което като че ли беше достатъчно да поужили Сянката сериозно. Беше приложил и плановете си за атака, трябваше да получи някаква подкрепа.
След като писмата изчезнаха, Луз Терин се излегна на леглото си. Искаше да се прибере в двореца си при Илиена, но нямаше време. Утре трябваше да се яви рано в Голямата зала, а беше сигурен че след една нощ с Илиена няма да може да стане рано.
Загаси светлините, легна по гръб, скръсти ръце зад темето си и затвори очи. Сънищата му бяха неспокойни – той беше сам, гол и плуваше сред море от мрак. Мракът беше по-тъмен от всичко, което беше виждал и все пак някакси той виждаше. Нямаше и какво да се вижда – просто безкраен мрак. И студ. Беше студено, но не зимния студ – този се просмукваше в тялото, задържаше се там, изсмукваше живота от него. Усещаше как се задушава, че ако не се махне скоро оттук ще умре. Замаха отчаяно с ръце в опит да излезе оттук, да се събуди, да се махне.
Изведнъж всичко изчезна. Мракът остана, но вече не беше онзи мистичен мрак, а тъмнината на нощта. Около него се носеха светове, звезди, слънца. Ето там, вдясно можеше да види собствения си свят и всички паралелни негови проявления около него. Бяха наредени като в огромна шарка – всеки свят беше отделен конец, а всеки конец се състоеше от хиляди и хиляди по-малки кончета. Докато гледаше всичко това, цялата картина се доближи и Луз Терин се изправи срещу Шарката на собствения си свят, на собствения си живот. Около него се виеше Вековната шарка, но докато успее да види нещо, неговата собствена нишка се доближи още повече. Сега вече можеше да я разгледа. Започваше малка и криволичеща, после се удебеляваше, светеше леко – трябваше да се дължи на Извора – и ставаше по-права, макар и все още с отклонения. Накрая завършваше с участък, в който ставаше многократно по-дебела, потъмняваше и точно в самия си край започваше да се вие лудо и хаотично, разплитайки всички около нея. Без една. Малко по-надолу към него се присъединяваше друга нишка – тънка и златиста, леко нагъната, чиито край изгаряше малко преди неговия...Илиена! Ако можеше да крещи щеше да вика, докато не му остане глас. Илиена умираше малко преди него и той не можеше да направи нищо! Би дал живота си за да я спаси – щеше да изгори Шарката и да използва душата си за огниво, само и само да я спаси!
Изправи се рязко в леглото си, плувнал в пот. Вдигна ръка към главата си. Имаше сън. Кошмар. Чувства за обреченост се прокрадваше в душата му, но не можеше да си спомни какво беше сънувал, а чувстваше че е важно. Смърт, разрушение, лудост, гибел...не, не беше точно това, но тези думи неминуемо се промъкваха в мислите му.
Тръсна глава да прогони всички помисли за опасността. Оставаше още около час до съмване, да ляга пак нямаше смисъл, а и не беше сигурен че ще може да заспи. Нито че искаше. Стана, изми се, облече се и премисли пак какво да прави. Дрехите му бяха доставка от другата страна на морето, безспорно щеше да впечатли неколцина, но нямаше да може да убеди тези, които трябваше, само с дрехи. Взе си наметалото от стрейт и го закопча с такарама с формата на дракон. Подобна такава стоеше и на колана му, други два дракона се виеха по ръкавите на ризата му.
Щом привърши с приготовленията, захвърли ненужните украшения на леглото и се огледа в огледалото. Нямаше нужда да се върти, неговото беше направено чрез съвместни действия на Айез Седай и учени - показваше не само предната част, а генерираше цял триизмерен образ. Изглеждаше...
- Кръв и пепел, Луз Терин, облякъл си се като за бал!
Лицето на нахлулия в стаята мъж му беше прекалено познато – този орлов нос, косата устремила се към раменете, горда и непокорна като самият си притежател. Берид Бел Медар. Някога верен приятел, а сега...омразата го беше превърнала в звяр.
- Докога ще стоиш така като уличен стълб? Хайде, казвай за какво проклетия съвет ме повика! Всички други са се изпокрили кой в покоите си, кой в някоя зала, само ти седиш тук и се труфиш като сандаринска дева.
- Първо – Луз Терин вдигна дланта си с разперени пръсти през лицето, като сви палеца – ще чукаш на вратата или ще ползваш звънеца. Второ – сви и показалеца – ще се държиш с нужното уважение към по-силен и по-възрастен от теб, особено ако това съм аз. Трето и четвърто – сви малкия пръст и безименния – аз също не знам нищо за повикването ти, а сравнението ти с дева можеш да си го завреш на едно място, което дори Тъмния не иска да владее.
Говореше тихо и отчетливо като задържа ръката си в това положение още около минута, преди да я свали. Берид беше почервенял от гняв, но не можеше да нападне – не и когато Луз Терин беше по-силен от него и разполагаше с всичките си ангреали и ша-ангреали наоколо.
- Ще се видим на Съвета, Луз Терин! И лично ще се погрижа ти да бъдеш посрамен пред всички!
Чернокосият мъж излезе също толкова бързо, колкото и влезе. Естествено не затвори вратата. Луз Терин въздъхна и бавно дръпна двете крила, нямаше смисъл да стои отворено, имаше още много време преди да тръгне.
Седна на креслото си, кръстоса крак върху крак и с тихо плясване на ръце активира пеещата кутийка. Зазвуча „Маршът на смъртта” – уникално произведение, написано от Джоар Аддам, който беше получил и името Несонин заради точно това произведение. Беше наистина добро и доколкото знаеше, нямаше друг жив човек, който да може да го изсвири цялото правилно. Самият Луз Терин беше опитвал, но след първите десетина минути не можеше да продължи – ставаше прекалено сложно, а и звучеше твърде тъжно, събуждаше неприятни мисли у него. Пък и Маршът беше писан за лира, не за флейта.
Послуша известно време, след което смени превключи на „Джак на Сенките”. Песента беше по-скоро бойна и весела, отколкото тъжна, но все пак докосваше сърцето. Странно, допреди Войната на Сянката не я бяха намерили в библиотеките, а изглеждаше стара. Все пак му харесваше.
Ала и тази песен не задържа вниманието му за дълго – мислеше за предстоящия съвет, за нахлуването на Берид в стаята му, за решенията, които можеха да се вземат, за писмата си до деветимата владетели. С Меравел щеше да говори последен, насаме, след Съвета. Времето течеше, а Луз Терин все така не намираше отговор на въпросите си. Четвърт час преди уреченото време, той се изправи рязко от креслото си, където бе потънал в размисъл, изтупа дрехите си, огледа се за последно и тръгна с умерена крачка към Голямата зала.
Залата на Големия съвет или просто Голямата зала се намираше в един от дворовете на Залата. Из целият Пааран Дайсен имаше стотици огромни градини, а само в Залата бяха разположени половината от тях. Сега се беше насочил към една от най-големите градини – огромно тревно пространство, над което се носеше във въздуха на около петдесет стъпки височина Голямата зала. А тя действително беше голяма – можеше да побере над пет хиляди човека, въпреки че рядко влизаха над двадесет. Бяха я създали за масови събрани, но сега я ползваха само Съвета, командирите и управниците.
Прекоси смътно осветените прозорци на Залата и слезе в градините. Винаги му харесваше да стои тук, да се разхожда или просто да гледа стотиците различни дървета и цветя. Обичаше градините, а овошните през пролетта – най-много. Имаше много хубави спомени от едни праскови. Усмихна се при този спомен – още от малък се катереше по чуждите дървета и обираше плодовете им. Не защото беше гладен, а защото му беше забавно криенето и бягането от стопаните. Обичаше да престъпва закона – имаше някои много безсмислени традиции и закони и Луз Терин не се колебаеше да ги забравя в подходящите моменти. Може би и днес щеше да наруши правилата на играта, при това много тежко – змии и лисици, друг път.
Потънал в спомени, така и не усети кога стига огромния стъклен елеватор, който водеше нагоре към Голямата зала. Качи се на него и зачака площадката да го отведе до най-горното ниво – входът на залата се. Докато чакаше огледа за пореден път зданието – огромна правоъгълна основа с не по-малко внушителен купол над нея. И всичко беше направено от стъкло – подът, куполът, масата, столовете вътре. Много красива и здрава изработка, отново подсилена с Единствената сила. И, разбира се с някои необичайни свойства – Айез Седай не можеха да не се подпишат под всичко, което правят. Залата можеше да увеличава всички обекти вътре в нея, правейки възможно наблюдението им от външните зрители, тези разположение на земята. Освен това предаваше и звук, многократно усилен, като същевременно не пропускаше нито звук, нито образ вътре. Седящите в Голямата зала не виждаха стъкло по стените и пода, а избрани картини и сцени от нечия памет или такива, записани на лента. Обикновено първият дошъл избираше прожекцията. Впечатляващо място, макар и малко безсмислено откъм практичност.
За днес бяха избрали разрушението на Шаром и Коллам Даан – движещите се образи едва започваха своя танц. Това беше първото нещо, което забеляза – отдавна изчезналия град. След това видя и останалите посетители – Меравел, седнал на високия трон, другите осем Съветника и Берид. Всеки звук отвън беше изчезнал с прекрачването на прага на стъклената врата, както и телата на стотиците наблюдатели. Щяха да дойдат още.
- Седни, Луз Терин. Вече почти всичко е решено, днешното заседание няма да се проточи много, но е необходимо – Меравел му заговори бавно, сякаш беше уморен.
Избра си стол точно срещу приятеля си от детството – трябваше да държи под око Берид Бел Медар, този мъж беше по-опасен от всеки друг тук. Съмняваше се, че ще направи нещо в присъствието на целия Съвет, но нямаше да рискува.
Минаха няколко минути преди Първият да заговори :
- Промените, които реших да направя още вчера засягат цялото население на Пааран Дайсен и членовете на Залата на Слугите в частност. И точно затова реших да ги съобщя тук, където всички могат да ги чуят. Заседанието ще се запише и после ще бъде показано на целия град, а в момента всеки на 5 мили околовръст може да чуе какво говорим тук, стига да пожелае – Меравел изглеждаше малко тъжен. Какво ли толкова имаше да направи, че да се натъжи? – Моменти от вчерашния двубой бяха разказани на всеки, изявил желание да ги чуе. Сега ще допълня историята с липсващите факти.
Тамирлин надигна бокала си – вода, като че ли, не беше вино – и продължи :
- Стоях в Стаята на Съвета и разглеждах донесенията, когато на по-малко от десет стъпки от мен се появи мъж, облечен в черно и за мой срам ме заслони преди да успея да реагирам. В последствие разбрах, че това е Елан Морин Тедронай, този, когото народът нарече Излъстителя на надеждата. Бях попаднал в плен на един Отстъпник, но странно защо, той просто ме държеше – не ми отговаряше, не питаше нищо, само чакаше. Половин час по-късно в стаята влезе Латра Посае Декуме – Меравел кимна към облечената в червено жена, седнала през три стола вляво от Луз Терин. – Тя също бе заслонена, но не това че Ишамаел победи и двама ни един след друг ме притеснява – смущава ме фактът, че нито аз, нито Латра усетихме преливане. Което ме наведе на мисълта, че Отстъпниците или поне той, използват някакъв друг Извор.
Направи кратка пауза, колкото да стане от стола си и да тръгне да се разхожда около масата, докато десет чифта очи го следяха.
- Малко по-късно дойде Луз Терин. Не знам защо, но той дойде и влезе в схватка с Ишамаел. По време на двубоят двамата с Латра бяхме зашеметени и най-вероятно в несвяст, но когато аз се свестих видях как пред очите ми се затваря Портал, а Луз Терин изчезва в него. В нормални условия това би ме изненадало повече от всичко, заради възбраната да се Пътува в Залата, но онзи ден, признавам, бях свалил защитите. Няма да обясня защо, но беше необходимо. Щитът върху мен и Латра падна, след напускането на Ишамаел и ние вече можехме да последваме двамата биещи се мъже. Отне ми време да проследя, докъде са Отпътували, но след няколко минути различих път към един от мостовете на Пааран Дайсен от утайката на сайдин. Отворих Праг близо до моста и двамата с Латра тръгнахме по посока на двубоя възможно най-бързо – от толкова близо, дори да не можех да ги видя, щях да усетя огромното количество сайдин, което идваше оттам. Пристигнахме точно навреме, за да видим как Ишамаел избягва през нов Портал към Шайол Гул.
Меравел отново отпи от бокала си – сребърен, със златен обков и странни гравирани цветни знаци, които приличаха на цветя.
- Оттук нататък вече няма нищо интересно, битката е приключила, фактите са на лице – Ишамаел може да прелива някаква друга Сила и защитите над Залата не трябва да се вдигат по никакъв повод. Може би някъде в Залата има предател, който служи на Сянката и е повикал Луз Терин по заповед на Ишамаел, но това ще бъде разследвано по-късно. Важното е, че ето този мъж – тук той посочи към Луз Терин – спаси мен, Латра, а може би и целия Съвет от смърт или мъчение. Или още по-лошо – обръщане в Сянката.
Луз Терин можеше да си представи лицата на наблюдателите долу – всеки знаеше, че преливащ мъж или жена може да бъде обърнат от Светлината в Сянката или обратното. Но никой не говореше за това, беше отвратително.
Някои от Съветници се замислиха, Латра и Солинда се намръщиха, Джорохер му се усмихна окуражаващо, сякаш искаше да му кажа – „Браво, давай все така!”. Но той явно беше единствения, на когото му харесваше победата на Луз Терин – всички други бяха равнодушни или недоволни. И, разбира се, Берид, който мяташе изпепеляващи погледи навсякъде и най-вече към Дракона. Очите му горяха, ръката, която стискаше бокала беше побеляла по кокалчетата. Е нищо, нека беснее, стига да не прави проблеми.
- Но не това е важното сега – Меравел отново си беше седнал и се беше подпрял на масата с лакти, като върховете на пръстите на двете му ръце се допираха един друг. – За тази постъпка можем само да му дадем още една титла към вече солидния запас, но не е повод за свикване на Голям съвет. Това, което исках всъщност да ви е кажа е...отказвам се от поста на Тамирлин.
Докато говореше, пръстите на лявата му ръка шареха по дясната, а при последните думи той постави на масата тежък пръстен от неизвестен материал, оформен като Великата змия. Знакът на Айез Седай с диаметър половин инч красеше върха на пръстена при главата на змията.
Сякаш в стаята избухна пожар – всеки говореше през другите, надвикваше го, мъчеше се да наложи своето мнение.
- Невъзможно! Такова нещо никога не се е случвало, само смъртта освобождава един Тамирлин от поста му – крещеше пълничката Марлиана Кевар. Тази жена сякаш живееше в свой собствен свят, който имаше съвсем малко допирни точки с реалния. Но като че ли беше изчела всяка книга в библиотеката.
- Лудост! Това е пълна лудост, ние всички сънуваме, това не може да се случва...- мърмореше седналият до Луз Терин Фодрикор Сии. Той винаги изглеждаше малко луд.
- Тази промяна не е на добре, във война сме – изглежда само Луз Терин чу думите на Латра Посае. Той самият бе твърде смаян и предпочиташе да слуша и да наблюдава, вместо да отрича очевидното.
Берид се беше отпуснал в стола си и се усмихваше докато се почесваше по брадата. Местеше поглед между Меравел и пръстена и, ако се съдеше по погледа му, очакваше да е повикан тук, за да стане новия Тамирлин.
От другата страна на масата Джорохер Назиар и Дуен Еманин Калитен си шепнеха нещо. Изглеждаха изумени, но кой ли не беше. Само Зойнен Кува изглеждаше спокойна и сякаш премисляше нещо. Доколкото я познаваше преценяваше шансовете на всеки в тази стая, да стане нов Тамирлин.
Ангианар Тандар седеше в стола си и нервно потропваше с пръсти по масата. Вечно сериозен, но много силен и мъдър, той беше кандидатът с най-голям шанс да заеме освободения пост.
Разтри слепоочията си. Това беше прекалено много за един ден. При това пред толкова много хора. Странно, но Меравел не изглеждаше вече нито тъжен, нито притеснен. По-скоро примирен. Гледаше като уморен баща, който следи разсеяно играта на буйните си деца. Погледът му за миг се задържа в пространството между Луз Терин и Латра, но после сякаш размисли и тръсна глава :
- Тишина! Държите се като деца, намерили парченце фанклот – тишината постепенно се върна, но все още се чуваше мърморенето на Марлиана. Меравел се усмихна и продължи – да, отказвам се, като нарушавам традиции, които са ни държали като в окови столетия наред. Някой смята ли, че може да ми попречи?
- Тамирлин, това е лудост! – Берид се беше навел напред над масата, очите му блестяха. – Дори да се откажеш от поста, все някой трябва да го заеме. А избирането на нов Тамирлин винаги трае месеци, дори години. Както много добре знаеш, сега разполагаме с дни, в най-добрия случай.
- Спокойно, Берид, още не съм толкова изглупял, че да оставя света в хаос съзнателно.
- Нямах предвид това, Меравел Седай, но все пак...
- Да, много добре знам какво имаше предвид, спокойно – въпреки това Меравел не се усмихна. А винаги се усмихваше, щом заговореше с този бащински тон.
- Добре, остава въпросът, кого ще посочиш за нов Тамирлин. Това е единственият начин мъжете да не се избият помежду в опит да вземат властта – Латра проговори за първи път след онази шумотевица. Луз Терин преглътна неизказаната обида към всички мъже. Просто щеше да гледа и да чака – най-добрата стратегия срещу Латра.
- Да, и това ще направя – Меравел въздъхна. Луз Терин го разбираше – не го оставяха да довърши, а никак не му беше лесно да се откаже от Тамирлинския пръстен. Кой ли щеше да е следващия владетел на Айез Седай? Берид все още се подсмихваше – дали пък не бяха говорили с Меравел и затова той да беше тук – за да получи властта на Тамирлин? Невъзможно.
- И след като толкова искате да спазваме протокола, ще бъда официален – Меравел пресуши бокала си и заговори с ясен и силен глас. – Днес, аз Меравел Лиар Гаамал, по милостта на Светлината Тамирлински трон и носител на пръстена на Тамирлин, защитник на човешките земи и губернатор на Пааран Дайсен, се отказвам от титлата Тамирлин и всички, произтичащи от нея права.
Спря потока от думи, само колкото да хване сайдин и да оплете сложен сплит от петте Сили около пръстена. Или по-точно да прехвърли потока от себе си в пръстена. Досега дебелия поток от Петте свързваше него и пръстена, а вече се носеше като кълбо само около пръстена. Секунда след това, извития образ на Великата змия се понесе във въздуха и започна да се носи над масата все по-бързо и по-бързо. Само след минута вече не можеше да се проследи, но оставяше сивкава линия след себе си, която оформяше кръг. При повече въображение можеше да заприлича на змия, захапала опашката си.
- На същия този ден, аз Меравел Айез Седай ще избера свой приемник, който да получи титлата Тамирлин, заедно с всички права и задължения, идващи с нея – Меравел се изправи, разпери ръце и гласът му прогърмя, подсилен от Огън и Въздух :
- За нов Тамирлин и Първи защитник на Светлината избирам Луз Терин Теламон!
Пръстенът спря пред Луз Терин. В един момент се движеше, а в следващия беше спрял. Времето сякаш беше замряло, Драконът се потеше – сложното кълбо от Силите се разплете и потече през него. Всичко се случваше в един кратък миг, който се проточваше във вечността. Можеше да види всяко трепване на сплитовете – всичко беше някак забавено, но безкрайно ясно, все едно държеше сайдин. Но много по-силно. Потокът го овърза – не можеше да намери по-подходяща дума за начина, по който сплитовете го обградиха и се затегнаха, завързаха здраво връзката между него и пръстена. Вече си мислеше, че всичко е свършило, когато тер-ангреалът – нямаше какво друга да бъде този пръстен – се стовари с трясък върху масата. Със знака на Айез Седай надолу. Все едно подпечатваше току-що осъществилата се връзка. Щом Луз Терин взе пръстена, видя че на масата пред него беше впечатан знакът на Айез Седай, знакът на Светлината, както беше чул да го наричат по улиците. Всичко беше свършило – беше станал Тамирлин без дори да го иска, без да каже нито една дума. Свърши се.
Тишината след трясъка беше оглушителна. Луз Терин усети нечии поглед вперен в тила му. Обърна се и срещна очите на Латра Посае. Не очи, а пламъци, не пламък, а лед. Когато държеше сайдин, усещаше как вълни от горящ лед и замръзнал огън го обливат, но поне се чувстваше по-жив от всякога. Очите на Латра го караха да се чувства по същия начин, но го нямаше живота. Погледът й, жестът, с който приглади тъмночервените си стрейтови поли, здраво стиснатите челюсти, вирнатата брадичка – жената излъчваше неодобрение и презрение, повече отколкото Шайол Гул – мрак. Само дето не му го беше изкрещяла в лицето, но дори викането щеше да е по-добре от това гордо мълчание. Гледаше го сякаш иска да пробие дупка в главата му. И освен че иска, вярва че може да го постигне. Накрая само се обърна величествено и се плъзна към вратата.
- Латра! – гласът на Меравел я накара да спре малко преди вратата. – Има още нещо, което ще трябва да видиш преди да напуснеш.
Червенодрехата Айез Седай стоеше полуизвърната на вратата, докато Меравел вадеше някаква красиво инкрустирана кутия от джобовете на дрехата си.
- Това дойде при мен днес, рано сутринта. Беше адресирано до Луз Терин, но имаше бележка, че мога да го погледна, ако реша че трябва. Реших. И ето какво видях вътре – когато отвори кутията, от нея се изсипаха девет кристални скиптъра, къси и съвършено гладки, всеки направен от различен на цвят кристал. Имаше червен, син, черен, бял, зелен, жълт, сив, кафяв и пурпурен. По един за всеки от големите градове, без Пааран Дайсен. – Всички знаете какво значи деветимата владетели да дадат Скиптърите си на Властта на някого – гласът му отново се извиси. – Официално от днес Луз Терин Теламон, Тамирлински трон е Първи командир на армиите на Светлината и губернатор на Пааран Дайсен!
Още преди последните думи, Латра изфуча навън. Последното, което Луз Терин успя да види беше зачервеното й от гняв лице. Въздъхна...и за повече не му стига времето, защото Берид се нахвърли върху него. Качи се на стола и се хвърли върху него без да каже нито дума – само изръмжа гърлено.
Още докато бившият командир летеше, сайдин запулсира в двамата мъже, които се вкопчиха в ръкопашна схватка. Сплитове блясваха и изчезваха за по-малко от секунда, юмруци намираха плът.
- Значи никога не ти стига, Луз Терин! – крещеше Берид, докато се опитваше да го атакува със Силата и едновременно с това да му счупи костите с юмруци. – Стана най-силният преливащ мъж, най-силния Айез Седай на света! Получи трето име по-бързо, отколкото който и да е било друг жив! Спеше с Миерин месеци наред, а щом ти омръзна легна с Илиена! Моята Илиена! Слънцекосата щеше да бъде моя, но ти се появи и ми я открадна! Не ти ли стигаше, че винаги си над мен – по-висок, по-силен, по-възрастен?! Не, не ти стигаше, Луз Терин! Ти винаги се пресягаше все по-нависоко и по-нависоко, а другите риташе долу в калта. Не ти пукаше за никого, искаш само сила и власт! Е, получи ги! – юмрукът му се заби с голяма сила в стъкления под, но мъжът явно не забеляза. Очите му грееха като две огнища. – Стана Тамирлин – открадна поста, до който се домогвах от над столетие! Стана владетел на града, който беше предвиден да бъде владян от мен! Получи моите армии на Светлината! Ти си долен крадец и лъжец, Луз Терин, а аз не искам да си имам работа с такива! Ще те смачкам така, както лопар мачка жабите! Ще те...
За повече не му стигна, защото останалите членове на Съвета го издърпаха със Силата и го оставиха надалеч от Луз Терин, чието облекло вече не приличаше на нищо. Устната му кървеше – слабо, но кървеше.
Берид Бел Медар обаче никога не се задоволяваше с малко. Не беше заслонен, но не реши да бяга – не и преди да довърши. Придаде си спокоен вид и закрачи бързо към изхода като на половината път се обърна и извика към Луз Терин :
- С командир като теб, Светлината е загубена, Луз Терин. А аз няма да служа на една изгубена кауза, още по-малко пък на теб!
След тези думи, той отново се завъртя и се устреми към вратата. Никой не го спря.
Луз Терин въздъхна и се зае да привежда дрехите си в ред. Берид Бел Медар го беше мразил винаги. Луз Терин беше роден един ден преди него. Луз Терин беше съвсем малко по-висок. Луз Терин беше съвсем малко по-красив. Луз Терин беше малко по-силен от него в Силата. Луз Терин беше по-добър от него в мечовете. Луз Терин измисляше по-добри планове за войната. Луз Терин имаше Илиена. Луз Терин това, Луз Терин онова – над триста години беше слушал поводите за омраза на Берид, стигаше му толкова. Отпусна се в стола си, отпи от виното и се зае да оглежда останалите Съветници. Марлиана, както обикновено мърмореше нещо за всеобща гибел, за някакво разрушение на целия свят. Фодрикор също клатеше глава, но явно поне приемаше нещата този път на сериозно. Джорохер се усмихваше широко – виж, той поне го подкрепяше изцяло. Бяха се запознали малко преди да влезнат в Съвета и оттогава бяха добри приятели. И си приличаха по характер – Джорохер едва ли не, вярваше че Луз Терин ще тръгне на поход с всички армии само след четвърт час. Дуен Еманин оглеждаше съсредоточено ноктите си и отказваше да вдигне поглед. Но се подсмихваше. Явно правеше всичко възможно, за да не видят другите колко е доволна от този развой на събитията – не се обичаха много със стария Тамирлин. Зойнен се мръщеше и оглеждаше пръстена на Тамирлин – явно я вълнуваше повече, как никой не го е видял на ръката на Делиар досега. Не я вълнуваха много хората. Ангианар, обаче съвсем не беше толкова пасивен. Драскаше нещо бързо в тефтерчето си, оглеждаше някакво топче с размерите на мъжки юмрук и матово-син цвят. Странно, какво ли беше това?
Меравел се изправи отново, но този път го нямаше величието отпреди – сега беше само един уморен старец.
- Сега, след като приключихме – има ли някой против? Някой да има желание да оспори мнението ми или способностите на Луз Терин?
Отвърна му мълчание, придружено с клатене на глави.
- Добре, тогава, ако Тамирлин разреши, всички ние ще се оттеглим, и чак утре ще се съберем пак да обсъдим войната. Повелителю?
Последната дума беше към него.
- Да, разбира се, тръгвайте, аз ще остана още – каза го бързо като им махна неопределено с ръка. Не знаеше какво да прави с новата си власт, макар да имаше някои идеи. Дано поне оттук нататък нещата потръгнеха по-добре. – Меравел! Остани за малко, искам да поговорим.
Бившият Тамирлин, седна на стола си и след като всички излязоха, попита :
- Предполагам искаш да разбереш защо точно ти. И защо сега, а не преди години или след години – Луз Терин кимна. Точно това се чудеше. – Защото, Луз Терин, аз не се справих с войната. Живях столетия наред без дори да знам тази дума, а когато я научих ми се прииска никога да не съм знаел. Никога. Избрах теб, защото ти можеш да се справиш с всичко това – по-млад си от мен, по-силен, пълен си със свежи идеи. Вчера видях как се разправи с може би най-силният Отстъпник. Освен това смятам че ни трябва смяна в управлението – Берид водеше и армиите и Залата надолу с плановете си. Губехме уважение, макар че ти едва ли си го забелязал – теб хората винаги са те обичали и уважавали. Освен това имаш добра репутация из цялата Зала. Единици са тези, които не зачитат мнението ти, а от тях само Латра има някаква власт. Въведеш ли някакъв план, почти всички ще те последват. А от над година плановете ти за победа над Сянката стават все по-добри – Луз Терин смръщи вежди – откъде Меравел знаеше за плановете му? Старецът се засмя – Да, знам за всичките ти планове. Само че не можех да ги приведа в действие, защото нямах нужните средства и време. А и авторитет. Докато аз вървях надолу, ти се изкачваше – смяната ни беше неизбежна. Разбираш ли сега защо избрах теб, а не Латра?
Луз Терин кимна :
- Разбирам. Какво се иска от мен?
- Спечели ни войната – Меравел се усмихна. – Просто ни спечели войната.
Върнете се в началото Go down
Tamyrlin
Аша'ман
Аша'ман
avatar

Зодия : Scorpio
Брой мнения : 9
Години : 35
Местожителство : Иллиан


ПисанеЗаглавие: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   Съб Юни 26, 2010 2:08 pm

Белег

Битката скоро щеше да започне. Двете армии стояха една срещу друга, чакащи подходящ момент за атака. От север – огромната маса Твари на Сянката, а от юг – строените воини на Светлината. Докато Луз Терин водеше сам армиите на доброто, цели три Отстъпника командваха тези на Сянката. Имаше от всички видове – над сто тролокски клана, всеки свързан с десетки мърдраали. От възвишението, на което беше застанал, Луз Терин можеше да види и зловещите мракохръти. Имаше и драгхари – някои от тях се носеха в небето, но повечето все още се криеха из редиците тролоци. Те поне бяха опасни, само ако те хванат неподготвен. В открит двубой всеки драгхар беше лесен противник за Айез Седай. Пред строя се движеше някаква жена. От това разстояние не можеше да различи повече, затова хвана сайдин – винаги си го беше представял като хващане на звяр. Щом Силата потече през него, огледа пак полето. Вече можеше да види всеки отделен косъм от русата коса на жената. Виждаше всяко поклащане на гърдите й, всяко люшване на косата, всяко мигване. И освен това, виждаше как походката й е неестествено плавна, как сякаш се плъзгаше като мърдраалите, а не ходеше. Беше виждал още една от нейния вид – голами. Срещу тях, Единствената сила беше безполезна – Агинор ги беше създал точно, за да избиват преливащи.
- Джоран! – силата на младия му ученик беше нарастнала поне двойно по време на войната. Имаше известни разлики между увеличаването на силата на мъжете и на жените. Умението в сайдар се увеличаваше равномерно, но с различна скорост. Със сайдин, това ставаше на скокове – голямо увеличаване, застой, увеличаване, застой... понякога мъжете, както и жените се нуждаеха от някакъв стимул, за да започнат да нарастват като сила. Ако разделеше силата на Джоран на три, момчето беше достигнало едва първата третина, преди Луз Терин да стане Тамирлин. Явно победите във войната бяха отключили потенциала му.
- Извести Легиона, че има голам от другата страна. Висока, руса, ще я познаят. Да се концентрират върху нея и да пазят Айез Седай. Тролоците няма да са толкова проблем, колкото един голам – младежът кимна, удари гърдите си с юмрук и се обърна да даде заповедта. – И още нещо, Джоран. Кажи на всички, че там са Семирага и Рахвин, може би и Демандред. Да се стараят да не попадат в плен – за тяхно добро е.
Джоран кимна отсечено, отвори нов Портал и Отпътува към останалата част от армията.
Половин час по-късно, Луз Терин Теламон, Чукът на Светлината, поведе армията си към поредната трудна битка. Винаги залагаше на бързината и изненадата – затова и сега разчиташе на Децата, повече от колкото на всичко друго.
Ядрото на армията му беше тежка пехота. Въоръжени с горящи мечове и тежки брони, те са различаваха, заради широките си плащове от фанклот. Менящите цветовете си наметала правеха движенията им трудно проследими, което ги превръщаше в смъртоносни противници, щом стигнеха врага. Те бяха основната ударна сила на армията, нанасяха най-много щети след Айез Седай.
Другата основна част беше леката пехота, разположена по фланговете. Въоръжени с шокови палки и лека броня, тяхната основна функция беше да подкрепят възможно най-бързо тежката, където и когато се наложи. Сред тях бяха разпръснати и стрелците с огнени лъкове, които имаха обсег над хиляда стъпки.
Но всички тези войници бяха само пълнеж, бройка. Същинската опасност бяха Айез Седай и Легиона. Децата, разположение на своите платформи ниско между редиците, приклекнали можеха да изненадата врага само за броени секунди. Издигат се, хвърлят снарядите и почват да обикалят над бойното поле, взимайки случайни жертви сред враговете. И повечето от тях бяха облечени в брони от сърцекамък – платформите им осигуряваха достатъчна маневреност, не беше нужно и самите те да се движат много. А сърцекамъкът пазеше.
- Пехота, бавно напред! Легиона – поддържай скорост и зареди!
За момент се чу тихо щракане от хиляди метални дула, но после всичко, освен стъпките затихна.
- Стрелци, зареди! Всички напред, бързо!
Всичките му двеста хиляди войници се затичаха напред и надолу по хълма към тройно по-голямата армия на Сянката.
- Стрелци, запали! Пехота, сниши се! Стрелци, задръж! Задръж! Огън!
Хиляди горящи стрели излетяха към ревящите орди тролоци. Още докато летяха, втори и след него трети залп полетяха. Въздухът се изпълни с жужене, огнен купол покри войници.
- Айез Седай, атака!
Беше взел петдесет и двама Айез Седай – за съжаление само единадесет жени. Не стигаха за два пълни кръга, но и това, което можеха да направят поотделно беше повече от достатъчно. Всеки от мъжете беше способен да избие над три хиляди тролоци сам, а жените – почти толкова. За сметка на това, те можеха да правят добри щитове срещу оръжията. Смъртоносните оръжия на Сянката.
Луз Терин беше свикнал с гледката, но всеки, който не бе участвал в битка, би останал безкрайно изненадан. Земята се цепеше и бълваше огън без никаква видима причина. Огнени кълбета се взривяваха в редиците на Сянката. Самите тролоци също избухваха, но по-рядко. Този сплит не беше толкова разрушителен срещу големи групи. Ветрове носеха кървава каша във въздуха, камъни се сипеха отвсякъде. Това беше зловещата картина на битката – кръв и пепел навсякъде. Допреди войната Айез Седай не познаваха Единствената сила като оръжие. За по-малко от десет години бяха открили стотици смъртоносни сплитове, бяха усъвършенствали това изкуство. И не само сплитовете правеха Айез Седай опасни – с помощта на Силата те създаваха и много оръжия. Всеки меч, изкован със Силата беше почти неразрушим, никога не се изтъпяваше и сечеше по-лесно от обикновената стомана. Но това беше само бледа сянка на истинските умения на преливащите – с помощта на сайдин и сайдар, Айез Седай създаваха оръжия, способни да използват Извора. Мечове, които събаряха цели градове само с един замах, копия, които поваляха армии, лъкове убиващи стотици с една стрела. Добре, че такива оръжия бяха малко. Слугите на всички се бяха превърнали в господари.
Битката беше в разгара си – далекобойните оръжия бяха заменени от такива за близък бой. Избухващите сплитове – от по-слаби и малки, пригодени за убиване на няколко противника, а не цели групи. Луз Терин Пътуваше от едно място на друго, за да помага на слабите участъци. Засега можеха да удържат наплива, но без Легиона нямаше да издържат още дълго. Не беше нужно да пролива излишно кръвта на войниците си, още повече, че вече беше видял смъртта на двама Айез Седай. Ала от това разстояние не можеше да си позволи да извика отново – трябваше да запази изненадата, колкото се можеше по-дълго, дори това да са някакви секунди. Запреде Огън, Въздух и Дух в сложен сплит и го хвърли върху тролоците – разноцветното кълбо удари предните редици, избухна и оформи огромен червен дракон в небето, което се понесе отново към вражеските редици. Той самият беше безвреден, но служеше за сигнал на Легиона.
Само след секунди Децата се издигнаха и почнаха да засипват врага с шокови снаряди. След това всичко се случи наведнъж – в първите редици на тролоците се отвориха десет Портала, разсичайки един мърдраал и няколко тролока. От Порталите изскочиха останалите Отстъпници и обсипаха пространството под Децата със сложни сплитове от Дух, Земя, Въздух и Огън. Всеки сплит разсичаше някак връзката на Легионера със земята и той или падаше или губеше контрол над шиат’шайна си.
Погром. Загуба. Провал. Децата бяха спрени. Сянката отново взимаше превес на силите...
- Назад! Назад, изтегляй се! Айез Седай, отваряй Прагове назад!
Можеше и да спечели битката, но щеше да загуби Легиона. А не можеше да си позволи да загуби точно тях.
Огромни Портали прорязаха цялото бойно поле – свързани в кръгове, Айез Седай можеха да отворят многократно по-голям Праг, отколкото поединично. Цели отряди се изтегляха заедно, само Луз Терин и Джоран стояха и забавяха настъплението на тролоците.
Започваше вече да му прилошава от толкова сайдин и толкова бързото запридане, но Порталите зад него вече се затваряха. Още няколко минути и той също щеше да се прибере. Само още няколко минути...
Хвърляше сплит след сплит, запридаше колкото можеше по-бързо, но беше сам и не можеше да удържи всички. Не, Джоран беше до него, но момчето вече беше на ръба на възможностите си. Само на двадесет, той не можеше да издържи на такова натоварване. Боравенето със Силата изтощаваше многократно повече, отколкото физическата работа. Докато държиш Извора, не усещаш умората, но след това...след това идваха и болка, и умора. А щом сега, когато държеше сайдин, можеше да усети умората, значи наистина беше прекалил. Трябваше да приключва по-бързо, дори той нямаше да издържи на това напрежение.
Последният войник премина. Джоран само хвърли един бърз поглед към бойното поле, отвори свой Портал и изчезна. Луз Терин остана сам на хълма, около него земята беше напоена с кръв, тела я покриваха плътно. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае ситуацията – стоеше сам, запридаше по инерция и увеличаваше кръга от трупове все повече и повече. Тръсна глава, обърна се и отвори Портал. В момента, в който скочи вътре се сети, че не беше видял Отстъпниците никъде.
Премина през Портала и избута сайдин настрани – трябваше да се освободи възможно най-скоро от него, иначе можеше да се отреже сам. Положи усилие – след толкова преливане не беше лесно да се освободи от усещането за живот на сайдин, но се справи. В момента, в който го направи се строполи на колене и по навик се обърна да види каква утайка е останала от Портала. Това, което видя го накара да скочи на крака и да сграбчи отново сайдин – Порталът се беше смалил само със сантиметър и сега потрепваше леко. От другата страна можеше да види ухиленото в злобна усмивка лице на Самаил и това на Семирага зад него. Други изглежда нямаше.
Огнения стълб, пратен по Отстъпника само погали леко ръкава му, нищо повече. Лицето на Самаил се изкриви още повече и той прекрачи през Портала :
- Сега си мой, Повелителю на утрото. Демандред си отиде преди малко, вече няма кой да ми отнеме удоволствието от убийството ти. Може това да е първата ти грешка за тази война, но аз ще се погрижа да ти е и последната. Лично.
Още докато говореше, Самаил се нахвърли върху него с изваден меч. Със сигурност беше подготвил достатъчно капани срещу атака със Силата, щом нападаше с това оръжие. Луз Терин имаше време само да извади своя меч и да се хвърли настрани. Умората от битката, бушуващият в него сайдин, изтощението от боравенето с него – всичко това тежеше. Болката пулсираше тъпо в главата му. В това състояние нямаше да издържи повече от няколко минути срещу отпочиналия Самаил.
Кратка размяна на удари и дясното рамо на Луз Терин вече кървеше. Не силно, но скоро щеше да почне да изцежда силите му. Трябваше да се измъкне някак, тази битка не можеше да бъде спечелена.
Огледа се, докато отстъпваше настрани. Беше близо до Пааран Дайсен, но далеч от армията си. В умората беше отворил Портала по-близо до двореца си, отколкото до войниците. Не можеше да позволи на Самаил да тръгне натам – Илиена щеше да е беззащитна срещу жестокия Отстъпник.
Мисълта, че Илиена може да попадне в ръцете на Сянката го изпълни с гняв. Дори на повърхността на Целостта, гневът клокочеше. Нямаше да позволи на никога да докосне Илиена! От защита мина в яростно нападение и за един момент дори успя да преодолее защитата на Самаил, като му подари тънка кървава ивица през гърдите.
Явно изненадан толкова яростна съпротива, Самаил спря нападението си и изгледа преценяващо Луз Терин. Не беше възможно човек, преливал толкова дълго и толкова много да се движи толкова бързо. Зловеща усмивка се появи на лицето на Отстъпника :
- Много добре, Луз Терин. Изглежда този двубой ще бъде забавен. Мога само да ти благодаря, че освен смъртта си, ще ми дадеш и интересна битка.
Нова серия от атаки на Отстъпника към главата, последвани от една към краката, снабдиха Луз Терин с още една рана, този път на лявото бедро. Нямаше повече време за схватка – трябваше да намери изход много бързо или Залата щеше да си търси нов Тамирлин.
Отстъпи крачка назад и засипа земята около краката на Самаил с огън. Замята големи, но слаби огнени кълба и към главата му, но не беше вложил сила в тях, те бяха само за заблуда. За по-сигурно създаде и много блестящи топчета от петте Сили, които прати към очите на Отстъпника. И после всичко това отново. И отново. За секунда зашеметеният от светлините Отстъпник не можа да реагира на земята, която се взриви точно под краката му, загуби равновесие и залитна назад. Луз Терин използва момента и скочи бързо напред, като замахна с меча към гърдите на Самаил. Противникът му успя да скочи встрани, но не успя да избегне напълно втория замах – острието разсече плътта му от веждата до брадата. Вярно, плитко, но щеше да остане белег за дълго време. Или поне докато не го Изцерят.
- Нищо не е свършило, Луз Терин! Ще си платиш за унижението, което ми нанесе – и ти, и всички, които са с теб!
Гневната гримаса на лицето на Самаил сега изглеждаше дори още по-ужасяваща, заради стичащата се кръв.
След тези думи, той отстъпи назад към Портала, който се затвори след него. Луз Терин пусна сайдин и цялата болка и умора от битката го удариха като с чук. Последното, което усети преди да падне в несвяст на земята бяха няколко чифта ръце, които го подкрепят да стане, и много възбудени гласове.
„Илиена...къде си, Илиена? Добре ли си?” Ала отговор не последва...
Върнете се в началото Go down
Tamyrlin
Аша'ман
Аша'ман
avatar

Зодия : Scorpio
Брой мнения : 9
Години : 35
Местожителство : Иллиан


ПисанеЗаглавие: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   Съб Юни 26, 2010 2:10 pm

Планове

Събуди се прилежно завит в бели чаршафи. Таванът над него изобразяваше светлосиньо небе с малки облачета. Във въздуха се носеше миризма като от Градините на Ансалайн, Лекият изкуствен ветрец беше прохладен. Така значи. Бяха го настанили в помещенията на Възстановителите. Миналият път беше в обикновена стая, раните му не бяха толкова тежки. А колко тежки бяха сега, всъщност? Какво толкова му се беше случило, докато се биеше със Самаил? Нямаше спомени за много сериозни рани, защо беше тук? Повдигна се на лакът и се намръщи. Отчасти заради болката в главата, отчасти заради липсата на спомен и...
- Трябва да си почиваш, Луз Терин.
И отчасти заради този глас. Латра никога не говореше така, а и беше последният човек, когото очакваше да види тук. Вярно, звучеше студено и презрително, както обикновено, но беше тук долу, при него.
- Какво искаш, Латра? Не вярвам да си останала тук, само защото ме обичаш безкрайно – устните му се свиха в иронична усмивка, която бързо премина в болезнен гърч. – Освен това се чувствам добре. Колко време съм лежал?
- Нагъл до безобразие. Не че съм очаквала нещо повече де – жената стана от столчето си в другия края на стаята и закрачи бавно към леглото. Движеше се плавно, червените й поли се плъзгаха по пода, а обувките й не издаваха никакъв шум. Седна в края на леглото и го изгледа продължително. И студено, разбира се. Не че и той беше очаквал нещо по-различно де. – Лежа четири дни. Мечът на Самаил явно е бил намазан с отрова от могедиар. Имаш късмет, че ви усетихме навреме и дойдохме да те приберем. Вие, мъжете, нарочно ли си търсите битки или те сами ви намират? Не, не ми отговаряй, предпочитам да не знам.
Луз Терин се отпусна назад в леглото. Същинска напаст.
- Добре, може би ви дължа благодарност. По-късно. Сега ми кажи защо си тук и защо ти, а не Ангианар или Джоран?
- Луз Терин Теламон, може да си Тамирлин, може да си слагаш задника върху оня Висок трон, но не можеш да ми заповядваш. Ще кажа каквото искам и когато искам. Ясна ли съм?
Луз Терин въздъхна. Така доникъде нямаше да стигне. Всички други в Залата щяха да изпопадат на земята, само да кажеше „черга”. Латра щеше да го ритне, така че и той да падне. Съчувстваше на мъжа, който щеше да се пробва да се сближи с нея. Не се съмняваше, че тя е перфектна любовница – стегнато тяло, гарвановочерна коса, яркочервени устни. Само че не се съмняваше също така, че всеки мъж, който се опита дори да й намекне за такова нещо, ще си намери място някъде по околните легла. Беше чул някакви слухове за нея и Камариле Марадим. Че и за Немене Дамендар. Ако бяха верни, то тогава до него седеше Съветничка, имала интимни отношения с не една, а две Отстъпнички! Нещо обаче му подсказваше, че сега не е най-подходящия момента да се интересува от това.
- Е добре. Аз ще си лежа тук, докато не решиш да ми кажеш защо си тук – след тези думи най-демонстративно сложи ръце под главата си, впери поглед в тавана и си затанананика една весела песничка.
Латра мълчеше. Щеше да проговори рано или късно, не го беше чакала толкова време само, за да му каже, че е наглец.
- Не само си нагъл, Луз Терин. Изглежда отровата е повлияла и на мозъка ти, но не в положителна посока. Добре, ще ти кажа, имам и други неща да върша – тия жени мисли ли можеха да четат? Или просто си беше женска интуиция кога какво мислят мъжете? – Докато ти спеше като бебче тук, армии на Сянката започнаха да изникват отвсякъде. Повече от когато и да е било. Подозираме че след малко повече от месец пред портите на Пааран Дайсен ще се изсипят няколко милиона тролоци. Без да броим Отстъпниците, Властелините на ужаса и другите Твари на Сянката.
Светлина, няколко милиона! От устата на Латра, значи няколко пъти по няколко милиона...поне дузина. Дори залата нямаше да може да се справи с това. Откъде беше намерил Касапина толкова хора?
- Не съм приключила – повиши глас Латра, щом той отметна завивките и хвана панталона си. Добре поне, че извърна глава, докато се облече. – Освен всички преливащи, с тях има някаква червена мъгла, която сякаш убива всичко, през което мине – растения, животни, дори хора. Дъхът на Тъмния, така я наричат. След него остават само изгорени земи и мъртви растения. От живите същества – или нищо, или многократно изпочупени кости. Ти няма ли да се облечеш най-сетне?!
Тая жена му лазеше по нервите. Лазеше ли? Не, тя се катереше усърдно по тях и от време на време ги подритваше, за да е сигурна че са добре скъсани. Не можеше да боледува сам, не можеше да се облече на спокойствие. Закопча последното копче на ризата, взе меча от ъгъла в движение и подвикна назад, докато излизаше :
- Свикай Съвета. И всички, които искат да присъстват. След два часа в Голямата зала и никой да не закъснява!
Не можа да чуе отговора, но се досещаше какво гласи. Все пак щеше да ги събере. А сега трябваше да отдели един час на Илиена - дължеше й повече любов. Войната започваше да става интересна – обичаше да живее на ръба. Усмихна се. Беше много близо до ръба.

* * *

- Шансовете ни в директен сблъсък са нищожни. Дори да използваме всички ангреали и ша-ангреали, които имаме, пак няма да се справим!
Луз Терин се отпусна назад в стола си. Не точно такова обсъждане имаше предвид – Джорохер да дрънка безкрайно как щели да ги размажат преди още да стигнат стените.
- Шансовете ни са огромни! – Назиар вече гледаше диво. – Можем да избиваме хиляди само с един залп, само за секунда! Тук са събрани почти всички ангреали и ша-ангреали, а Отстъпниците имат само няколко.
Защо този тип не разбираше, че във всеки превзет град имаше десетки ангреали, дори няколко опасни тер-ангреали?
- Мълчи, Джорохер! Омръзна ми да те слушам – не му беше трудно да придаде суровост на гласа си. – Дошли сме да обсъдим реални планове, а не отчаяни самоубийства.
Залата се превърна в кошер – стотици Айез Седай заговориха едновременно, кой на съседа си, кой на по-голяма група слушатели. Добре, това щеше да му даде време да довърши собствената си идея.
- Луз Терин, мисля че се сещам как можем да спрем тази армия и да обърнем войната в наша полза. Може би дори да я спечелим бързо.
Гласът на Латра го измъкна от размислите му. Можеше да я накара да почака или да я вбеси, но тя звучеше някак несигурна. Явно и тя не беше много наясно какво иска – също като него. А да погледа Латра Посае Декуме неуверена – не, нищо не си заслужаваше достатъчно, че да изпусне това.
- Тишина! – изрева към тълпата. За по-сигурно удари с юмрук по масата. – Латра Посае има някакъв план, мълчете да ви изгори, да го чуем!
Разговорите секнаха бързо. Изглежда да си Тамирлин значеше да викаш по цял ден срещу банда идиоти, за да можете да се чувате. Меравел като че ли беше имал същия проблем в началото. Ако спечелеха войната трябваше да направи нещо по този въпрос.
След като всички млъкнаха, подкани с ръка Латра да излезе напред.
- Всяка минута е ценна, така че ще бъда кратка. Тук имаме много ангреали и ша-ангреали, но никой от тях не е достатъчно мощен, за да спрем Сянката. Моят план е да създадем комплект от два огромни ша-ангреала – един мъжки и един женски. Всеки поотделно да бъде по-мощен от всичко, което сме създавали, но използвани заедно от свързани мъж и жена, да се подсилват взаимно още повече. Както правим ние – свързваме се в кръгове. С тяхна помощ ще можем лесно да спрем тази армия, да си върнем териториите, и ако не успеем да унищожим Тъмния, поне да го затворим отново.
Тишина. Всеки в залата обмисляше планът, а хората долу сигурно също. Звучеше напълно разумно и логично, дори почнаха да се появяват усмивки сред присъстващите. Сякаш вече бяха пратили Тъмния да пее на някоя нива. Имаше нещо в този план, усещаше го, не можеше да е толкова просто, щяха да са се сетили отдавна.
- Латра, надявам се, че виждаш недостатъците в този план – ако се съдеше по погледа, който му хвърли, виждаше ги. И се беше надявала никой друг да не ги забележи. – Разбирам че си наясно, но все пак ще обясня на останалите. Няма да разсъждавам какво ще стане, ако Сянката докопа ша-ангреалите, вярвам че всички знаете – всеобщо ахване. – И как ще ги ползваме толкова големи? За да са толкова мощни трябва да са над двеста, може би триста стъпки високи, да не говорим за...
- Ще има ключове за достъп, по-малки копия на големите статуи, малки тер-ангреали, с които ще...
- Не ме прекъсвай, Латра Посае! Когато говори Тамирлин, всички мълчат и слушат! – беше му омръзнало от неподчинението й. Съзнаваше че е повишил глас повече отколкото искаше, но не го интересуваше – нека се постреснат малко. Нагъл ли? Горд и самовлюбен? Щеше да покаже на всички какво значи да имаш сила и власт! – Та, както казвах преди да бъда така безочливо прекъснат, има опасност Сянката да намери и разруши проекта. Или да го открадне. И най-същественото – дали ще можем да затворим Тъмния, щом ша-ангреалите не са създадени с тази цел? Дали просто с много количество сила ще може да се затвори дупката в затвора му? Ще унищожим армиите му, ще затворим земята около Въртела. Но самият Въртел, дупката в реалността, ще продължи да съществува и да се разширява. Така само ще спечелим време, няма да спрем Тъмния! Ще забавим идването му. Колко време мислите, че ще имаме преди да пробие вечния си затвор? Не повече от година-две, бъдете сигурни. Сега някой има ли да казва нещо?
Гневният му поглед обходи залата. Срещаше повече учудени, отколкото умислени лица. И няколко стреснати. Латра беше вдигнала гордо брадичка и гледаше хладно.
Дуен Еманин се изправи. Противно на силно изрязаната си рокля, Дуен беше разумна и пресметлива жена. Рядко се впускаше в авантюри, винаги предпочиташе да прецени ситуацията добре, преди да действа. В сините й очи можеше да се види също толкова емоция, колкото и в жълтите й поли.
- Много хубаво изложение, Луз Терин, посочи ни всички недостатъци на този план, но въпреки тях, той все пак е план. Можем да рискуваме и да го следваме с шанс за успех. Какво повече можеш да ни предложиш ти?
Луз Терин отдели няколко секунди да успокои гласа си и заговори ясно и спокойно :
- Да нападнем Сянката в сърцето й. Да атакуваме самия Шайол Гул. Да затворим Тъмния и тогава да се разправяме с дребните му слуги, ако са останали такива. Един кръг от седемте най-силни мъже и шестте най-силни жени да Отпътуват заедно с двадесет хиляди войника до останките на Коллам Даан. Да поставят седем, да ги наречем печати, средоточия на силата, в седемте най-тънки места в Шарката, фокусни точки. Все едно поставяме кръпки. За всеки случай ще използваме сърцекамък за изработката на частта от печатите, която ще остане в материалния свят. Така ще откъснем Тъмния от света и после лесно ще се справим с останките от армиите му. А сърцекамъкът ще осигури добра защита срещу атаки на печатите от бъдещи мраколюбци. Всеки опит да бъде разрушен, само ще го прави по-здрав, знаете как действа куендиярът. Имате десет минути за размисъл, след това призовавам към гласуване.
Луз Терин си седна обратно в стола и се загледа в събралата се тълпа. Айез Седай от всички краища на света се бяха събрали в тази зала и обсъждаха помежду си как да бъде победен най-големият враг на света – Тъмния. Имаше чернокожи, такива със снежно-бяла кожа, такива с цвят на мед. Косите на всички бяха с различен цвят и прическа – на една дълга и дебела плитка, на няколко по-малки, на места сплетени на десетки малки плитчици, такива с пусната свободно коса и такива с изцяло или наполовина избръснати черепи. Мъже с буйни бради и такива с гладко обръснати лица. Млади и стари, ниски и високи, дебели и слаби – Айез Седай, Слугите на всички, служещите на народа идваха от всички народи. За Айез Седай нямаше разделение – те бяха единно цяло, без значение откъде и кога идваха в Залата.
- Аз също предлагам своя план за гласуване! – Латра го каза на всички, но гледаше само Луз Терин. Доближи се до него и му зашепна трескаво. – Планът ти е безумие, Луз Терин. Лудост! Твърде е опасен. Ами ако освободите Тъмния, вместо да го затворите?
- Няма да го освободим. Единствената опасност може да дойде от Тварите на Сянката, а за тях ще взема войниците. Може да е трудно и рисковано, но спечелим ли, печелят всички. А загубим ли...е, ще умрат само тринадесет Айез Седай. Вярно, силни Айез Седай, но само тринадесет. Няма да се промени много балансът на силите. Но ако Сянката спечели тези твои ша-ангреали – представи си колко жертви ще има, какво ще могат да направят Ишамаел и Ланфеар заедно с твоите статуи – обикновено, би се задоволил само с това като доказателства, но му беше писнало от упоритостта на тази жена. – А и забравяш, че твоят план ще убие милите ти дружки. Как може да си толкова неблагодарна – толкова удоволствие заедно, а ти – да искаш да им отнемеш всичко. Какво ли ще си помислят за теб Семирага и Грендал, ако разберат какви им кроиш?
Мислеше, че когато го издигнаха в Тамирлин, беше видял най-доброто от Латра. Изражението, погледът й тогава – нищо не бяха пред това. Очите и бяха огън и лед, ръцете и стискаха ръкохватките на стола му до побеляване, челюстта и беше толкова здраво стисната, че сякаш щеше да я счупи. Инстинктивно посегна към сайдин.
- Никога повече не споменавай това, Луз Терин Теламон. Никога! Не преминах в Сянката и Светлината ми е свидетел, няма да го направя, но споменеш ли още веднъж за това ще те накарам да съжаляваш че не те е хванала Немене.
Гласът й стържеше в мозъка му. Тук нямаше скрита заплаха – беше си повече от явна! Можеше да заповяда да я хванат, но нещо му подсказваше, че този път дори смъртта няма да я спре да изпълни заканата си. Само кимна – не беше сигурен как ще прозвучи гласът му.
Залата се изпълни с мълчание. Всеки мислеше нещо, повечето – чий план да изберат. Тягостна тишина, само от време на време някой въздишаше или тръгваше нанякъде. Чак след половин час всички бяха готови.
Луз Терин стана и отиде до малкото мониторче, монтирано специално за това за това заседание. В две колони бяха подредени имената на всички присъстващи. Резултатите бяха плачевни – всичките триста и дванадесет жени, заедно със сто осемдесет и един мъже на страната на Латра, срещу сто мъже на негова. При това – все млади. Силни, но млади и неопитни. Въздъхна – дотук с чудесния му план.
- Започнете изграждане на проект Чедан Кал – можеше поне името да избере, ако не друго. – Латра, отговаряш лични за успеха. Имате две седмици – повече не мога да ви отделя. Успех, и нека Светлината бди над вас в това начинание.
Латра само дето не засия и не заподскача от радост. Е нищо, нека опиташе. Ако успееше да ограничи Сянката, щяха да получат достатъчно време да измислят как да я унищожат. Можеше дори да използва своя план за фокусните точки и печатите.
- Всички сте свободни. Джорохер, Джоран, вие останете. Карн, и ти ми трябваш – изчака всички да се разотидат и заговори : - Искам от вас след половин час да се явите в кабинета ми. И всеки от вас да има копие от онзи списък с моите поддръжници. Латра започна своя лична война срещу мен, ние ще я продължим. Сянката трябва да бъде ударена и ще бъде ударена, при това скоро. Много скоро...
Върнете се в началото Go down
Tamyrlin
Аша'ман
Аша'ман
avatar

Зодия : Scorpio
Брой мнения : 9
Години : 35
Местожителство : Иллиан


ПисанеЗаглавие: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   Съб Юни 26, 2010 2:16 pm

Чедан Кал

Изминаха десет дни от приемането на плана по Чедан Кал. Още на същия ден Латра беше събрала около себе си всички жени в Залата – над осемстотин. На втория ден му бяха представили проекта, но не и мястото. И между другото на третия разбра, че вече се работи по двете статуи, а ключовете за достъп се изготвят на територията на Сянката! Така било по-сигурно. Врагът нямало да се сети да погледне назад, щял да бърза напред към Пааран Дайсен. Латра щеше да го побърка. Ако имаше повече време, щеше да спре проекта, или поне да го премести, но време нямаше никакво.
Вече една седмица работа и дойде новината, че статуите са завършени, а по ключовете остава още малко работа, не повече от два дни. Беше видял вече двете статуи – два огромни колоса, разположение на над двеста левги една от друга. Всяка от тях беше висока по над триста стъпки. Изобразяваха старец и жена, с мъдри лица – сякаш самата мъдрост, всеки държащ по една кристална сфера във високо вдигната си дясна ръка.
Проектът се развиваше изумително добре – Латра се беше справила отлично, дори да не искаше да й го признае. При други обстоятелства щеше да я похвали, но тя и нейният Верен съюз бяха довели Залата до разцепление. Вече всички се деляха на мъже и жени, не както преди – само Айез Седай. Дори Дуен Еманин, която доскоро го подкрепяше, сега се държеше отчуждено и го отбягваше. И това не беше най-лошото – разцеплението се проявяваше и извън Залата. Айез Седай по цял свят се разделяха на два лагера – мъже и жени. Рядко можеше да се види познатата съвместна дейност, вече всеки действаше сам.
Дано спечелеше войната бързо, защото ако не успееха да се справят до няколко седмици, светът щеше да се разкъсва от вътрешни борби и граждански войни. Айез Седай се гледаха на кръв, хората се мръщеха към да’шайн и никой не знаеше защо. Само дето градовете не бяха повели армиите си един срещу друг. Наистина много тежко положение, и колкото по-дълго продължаваше войната, толкова по-тежко ставаше. Да не бяха научавали какво значи тази дума никога...ала научиха, и то по трудния начин. Разбира се, дори Латра да не успееше, той имаше още един коз в ръкава, само че при тези обстоятелства щеше да го изиграе много трудно.
- Джоран, ще дойдеш ли с мен да видим какво е направила нашата мила Червена? – беше почнал да я нарича така, защото винаги носеше червено. Нито един друг цвят по нея, освен понякога малко черно или бяло. Странна жена.
Можеше да си представи слисаното изражение на лицето на ученика си. Луз Терин седеше сам в кабинета си и рисуваше разсеяно по гърбовете а някакви листа. Документи сигурно, не го интересуваше. Беше с гръб към вратата, когато ученикът му влезе, така че нямаше как да го види, но можеше да го усети през извърнатия сплит Дух, който беше разположил в стаята. Не му костваше много да го поддържа, но всички се изненадваха, когато ги назовеше по име още преди да ги е видял. Друг беше въпросът, че дори без сплита можеше да познае Джоран – той беше единствения, който влизаше без да почука или позвъни.
- Д-д-даа, разбира се, веднага, повелителю – колкото и силен и добър да беше станал, ученикът му все още се притесняваше малко, когато говори с него. Е, понякога забравяше за притеснението си и дори му викаше. Интерес характер имаше този Джоран.
- Отведи ни дотам, аз не съм ходил още.
Червени петна избиха по бузите на младежа. Беше ходил поне веднъж до лагера на Латра, прекалено любопитен беше, за да пропусне да види най-грандиозното нещо, правено от години насам. Можеше да му се скара, но нямаше причина – момчето не беше направило нищо нередно. Вместо това изчака да се отвори Портала и прекрачи през него с широка крачка.
Още щом стъпи на сивата земя го обзе чувства за нещо нередно. Огледа обстановката – набързо издигнати палатки, малки и опростени сгради, разхвърляни инструменти, счупени парчета от статуйки, дори малко куендияр. Не, не беше това. Не бяха и тичащите навсякъде жени.
- Луз Терин! Какво правиш тук? Няма значение, не ми отговаряй, няма време. Сили на Самаил нападат лагера. Не можем да ги задържим, жените умират, а не мога да стига до ключовете! Направи нещо, не мога да се сравнявам със Самаил по сила!
Пак Латра. Само че сега беше по-скоро уплашена, отколкото властна. Черната й коса беше разрошена и зацапана, роклята и беше разкъсана, така че оголваше едното рамо, лицето и ръцете й бяха покрити с прах. Изглеждаше много окаяна и почти го молеше да й помогне. Не че беше почнал да я харесва, но на молба от жена не можеше да откаже. И все пак дали щеше да...
- Моля те, Луз Терин. Умолявам те, спаси...
Не й стигна дъхът за повече, но все пак го каза. Първата молба, която някой беше чувал от нея. Явно беше много уплашена за ключовете. Това беше проектът на живота й все пак. Не можела да стигне до тях, Самаил бил прекалено силен за нея... Кръв и кървава пепел, защо не се беше сетил веднага! Отстъпникът беше докопал ключовете!
- Къде? Къде са!? – изрева към нея. – Бързо, жено, къде са тер-ангреалите за достъп!?
Тя го погледна уплашено и само посочи с ръка посоката. След това се строполи в ръцете му. Беше изгубила съзнание.
- Джоран, прибери я и повикай Етаирите. И някой от нейни Съюз, ако искат да дойдат. Но го направи бързо!
Ученикът му изчезна моментално в Портал. Луз Терин се забави само колкото да отвори свой и Отпътува към Самаил.
Порталът го отведе в другия край на лагера. Още със затварянето му трябваше да влезе в схватка с няколко тролока. Прагът беше малък и всякакви следи от него изчезнаха почти веднага след затварянето му. Все още имаше шанс Самаил да не го е усетил, можеше да запази прикритието си още малко. Отблъсна изкушаващия го сайдин и извади меча от ножницата на бедрото си. С три бързи удара отстрани тролоците от пътя си.
Звуците на битката го погълнаха. Беше израснал в мир и не знаеше какво е това война. Но последните десет години го бяха научили на всичко, което можеше да се знае за една война. Беше свикнал с ужасеното цвилене на коне, кървавата каша, в която се превръщаше земята само за броени минути. За десет години беше чул милиони бойни викове и крясъци. Колко пъти беше чувал как от хиляди гърла се изтръгва само един мощен вик – „За светлината!” или „Победа!”. Все по-често обаче чуваше „Драконът!” или „Чукът!”. И двете прозвища беше спечелил на бойното поле, дадоха му ги войниците. Беше чувал освен бойни викове, също и крясъци на болка, отчаяни гласове, молещи за прошка и милост. Беше видял сакати и тежко ранени или обезобразени войници, както и такива излизащи от битката без нито една рана. Неведнъж беше давал дара на бързата смърт, беше прибирал чуждите мечове в ножниците. Писъците на болка бяха станали част от него, също толкова колкото и виковете на победа.
Почти същото виждаше и тук. Войници и Айез Седай се биеха срещу всякакви Твари на Сянката и мраколюбци. Писъците, виковете, кръвта, звукът от блъскане на метал в метал – всичко го заля като вълна.
Точно пред него изникна мърдраал. Черен плащ, който не помръдваше дори от най-силния повей на вятъра, черен меч и бледо лице без очи – мърдраалите бяха лесно разпознаваеми. Не като мраколюбците, което години наред можеха да те залъгват че са на страната на Светлината и да се кълнат в това. Чезнещият се впусна в атака, но огнено кълбо го превърна е пепел, преди още Луз Терин да вдигне меча си. Зад мърдраала стояха две жени, едната от които все още държеше ръката си изпъната напред с разперени пръсти. Твърде млада беше, за да е тук.
- Ариела Десан, на вашите услуги, Тамирл... – не може да довърши защото черно острие се показа от гърдите й. В момента, в който сведе глава да погледне какво я беше прекъснало, острието изчезна и обезглави другата. Русата главица тупна няколко крачки встрани, а зад двата трупа се изправи в цял ръст нов мърдраал.
Войната и умиращите войници бяха едно, загиващите само от учтивост момичета – съвсем друго! И двете бяха загинали, само защото се спряха за момент да му се представят, както изискваше протоколът. Глупава смърт, но все пак...
- Смърт – гласът му беше леден, докато запридаше забранения сплит. – Смърт, смърт, смърт!
Бялата пръчка втечнен огън, по-дебела от мъжки крак се стрелна към мърдраала. Нагъна се, изви се в дъга, но се понесе към Безокия. Казваха че погледът на Безокия е страх, но сега единствено страх можеше да се види в очните кухини на мърдраала. Белфир го удари преди да успее да реагира по какъвто и да е било начин. За един кратък миг цветовете му се преобърнаха наопаки, черното стана ярко-бяло и след това сякаш се разпадна на парченца, по-малки от песъчинка. Тялото му се взриви в облак блещукащи искри. Но по-важното – двете Айез Седай бяха живи, макар че гледаха малко объркано.
Въпреки понякога отвратителните последствия, белфирът или още гиблепламът, имаше и своите добри черти. Винаги се беше затруднявал в обяснението на действие на белфир на ученици – знаеше какво прави, но не беше лесно да го обясни. Най-добрата асоциация, която беше постигнал беше че белфир действа на хората, както огъня действа на конеца. Запалваш само края на един конец, духваш белфир само в края на живота на един човек, но конецът изгаря и преди края, така както и човешките действия изчезват известно време преди да ги докосне гибелния плам. Колкото по-силен беше един белфир, колкото повече сила се вложеше в него, толкова по-назад във времето изчезваха действията на изгорения. Говореше се, че Луз Терин е способен да убие хиляди, да срине градове и дори да разпреде цялата Шарка с белфир. Мразеше да използва този сплит, но точно сега той беше спасил двете момичета.
- Да речем, че ви спасих животите. Не ми благодарете, няма време за такива неща, отивайте да се биете или по-добре – да се пазите някъде!
Двете хукнаха през глава, сякаш самият Тъмен ги гонеше. Може би имаше нещо такова, но сега това нямаше значение – около него нямаше приятели, можеше да се развихри. Сграбчи сайдин до границата на безопасното и започна да заприда Огнени цветя. Навсякъде из полето „поникваха” тънки, колкото женска ръка червени ивици, от земята към небето. Десет, двадесет, петдесет – накрая всички Цветя бяха посадени. Луз Терин се усмихна мрачно, докато довършваше два мракохръта – това щеше да е доста добра изненада за Самаил.
- Всички далеч от Цветята! – усили гласа си през сайдин, налагаше се всички да го чуят. Дори тролоците, но те нямаше да го разберат, а разберяха ли щеше да е прекалено късно.
Само за няколко минути всеки служещ на Светлината беше далеч от огнените стълбове. Беше време да разцъфнат.
Като един, всички лъчи се разшириха в огромни огнени колони, широки поне тридесет стъпки всяка. Сега Самаил можеше да е сигурен, къде точно се намира Луз Терин. Прикритието му си беше отишло, но заедно с него и поне две хиляди тролоци. Подготви защитата си и зачака идването на Отстъпника.
Само след минута пред него се появиха 5 сребристи резки, които се разтвориха в Портали. От най-големия изскочи Самаил, а от другите – три жени и един мъж. Позна мъжа – не особено високопоставен бивш член на Залата. Вечно разсеян, много некадърен, заради отнесеността си, но страдаше от жажда за власт. Все едно можеше да се издигне някога.
Трите жени му бяха непознати. Като че ли беше виждал само едната някъде по улиците на Пааран Дайсен, но не беше сигурен. Така значи – кръг от Властелини на ужаса, водени от Самаил.
В пищното си облекло от зелена коприна, Самаил беше внушителна фигура. Не толкова висок, колкото Луз Терин, но забележимо по-широкоплещест, Отстъпникът създаваше усещане за своето присъствие. Русата му коса беше късо подстригана, но несресана. Външният му вид можеше да му спечели място на някой бал като почетен гост, ако не беше грозният белег, минаващ от окото до брадичката му. Явно беше решил да запази малкия си подарък от последната им среща.
- Така ли действаш вече, Самаил? Победих те веднъж и вече си водиш цели четири палета да те пазят? Мислех че Сянката води към зло, но явно съм грешал. Ако съдя по тебе ще реша, че води само към слабост и страхливост.
- Присмивай се, Луз Терин, лай докато можеш – Самаил се изсмя късо и запрати сноп мълнии напред. Луз Терин успя да ги отклони, но в последния момент – още няколко такива атаки и щеше да е труп. Петима му идваха в повече, трябваше да изчезва.
Отбягна още един сноп мълнии и две огнени кълба, след което на свой ред изпълни въздуха с мълнии. Не можеше да следи добре движенията на противниците си, но виждаше сините отблясъци при разплитането на мълниите момент преди да достигнат някого от петимата. Самаил имаше майсторска защита, но пък и Луз Терин не беше вложил много в тази атака. Трябваше само да им отвлече вниманието за малко.
Докато Отстъпникът беше зает да разплита мълнии, Луз Терин се затича към малката му групичка. При толкова много Сила, хвърлена преди малко трябваше да се доближи повече, за да усети откъде са дошли петимата. Доближи се, колкото можа, като за малко не загуби ръката си от меча на един мърдраал. Отдели му секунда, за да го изпепели, след което отвори Портал, използвайки утайката от сплита на Самаил. Като най-голям, неговият Праг щеше да послужи като най-добър водач. Не можеше да попадне на същото място, от което беше тръгнал Самаил, но поне щеше да е достатъчно близо.
Оказа се в голяма за лагерните условия шатра, с подвижно огнище и няколко лавици пълни с книги и инструменти, нужни за направата на тер’агреалите. А на масата в центъра стояха две статуетки – високи по една стъпка съвършени копия на по-големите ша-ангреали. Докосна ги припряно с поток Дух, но се дръпна на момента – защитите, които Самаил беше поставил около двете фигури бяха толкова оплетени и толкова много, че дори обикновен Дух можеше да му донесе неприятности. Можеше да ги разплете, дори виждаше още сега как ще станат някои, но щеше да му отнеме поне час. А разполагаше само с някакви си секунди. Усещаше всеки удар на сърцето си, как пулсира и резонира с туптенето на сайдин. Времето се разтягаше в безкрайност и заедно с това се събираше само в един момент. Без да може да ги докосне директно нито с ръка, нито със Силата, единственото, което му оставаше беше да промени обстановката около тях. Заплете нещо подобно на Портал, но извъртя потоците Земя, така че резката да се появи хоризонтална, не вертикална. Усука и Огън около всичко, за да заприлича на Порта на смъртта, но без да се затваря постоянно. Накрая насочи бързо сложния Праг към масичката, надявайки се, че защитата покрива само стауетките, но не и масата. Оказа се прав – предния ръб на Прага преряза дървените крака и докато стигне до задните, двата тер-ангреала вече бяха паднали в Портала. Е, част от масата също си отиде, но нямаше значение – важното беше, че ключовете за достъп вече бяха на сигурно място в покоите му в Залата.
Още преди странният Портал да се затвори, пет нови, подобни на него, но нормални се появиха в шатрата. „Твърде късно, Самаил. Пак закъсня” – мисълта за това, че отново беше объркал плановете на Сянката го радваше почти колкото една минута прекарана с Илиена.
За всеки случай остави едно Цвете на мястото, където доскоро беше дървената масичка и отвори Портал към мястото, откъдето беше дошъл. Не можеше да се надява, че ще убие Отстъпника, но можеше поне сериозно да увреди приятелчетата му, а него да забави достатъчно. Печелеше време, макар че времето не беше на негова страна.
- Назад! Обратно в Залата, назад! – опита се да достигне всички на бойното поле, но при този хаос не знаеше колко ще го чуят.
За щастие поне Айез Седай го чуха. Веднага усети увеличаване на количеството сайдар – значи онези, които още не го бяха направили, вече бяха включени в кръгове. Мразеше, когато някой около него прелива сайдар – дори самото държане на женската половина от Извора предизвикваше бодеж и сърбене из цялото му тяло. Нови Портали започнаха да се отварят из целия лагер. Вярно, без особен ред, но все пак осигуряваха отстъплението на всички.
Само секунди, след отварянето на Портали от сайдар, такива от сайдин осеяха бойното поле. Етаирите идваха.
За броени секунди около него се събраха над три дузини облечени в черно мъже. Прекалено малко, за да спечелят битката, но повече от достатъчно да откраднат още от времето на врага.
- Съжалявам, че не можах да доведа повече, но само тези бяха наблизо, а трябваше да бързам – Джоран говореше бързо и дишаше на пресекулки. Не се оправдаваше, само изреждаше факти. Добре се беше справил.
- Стигат – нямаше време за приказки. – Етаири, Цветя пред вражеските редици, Портали на смъртта през тях. Задействай по мой сигнал!
Над сто тънки огнени стълба се насочиха към небето, чакайки да разцъфнат в смъртоносните Огнени цветя. Порталите сееха смърт сред редиците тролоци. Никой не знаеше защо, но Тварите на Сянката не можеха да минават през Портали, а това правеше Праговете на смъртта още по-опасни за тях – можеше не само да ги разсекат, но и да минат през тях, пращайки ги на произволно и различно място всеки път. Мъртви.
Щом първият тролок прекоси червените стълбове, Луз Терин извика:
- Етаири, задействайте Цветята!
Изведнъж всички лъчи избухнаха в огнени колони. Отново хиляди трябваше да са загинали – малка рана в огромното туловище на Сянката, но все пак рана.
- Добре, заложете още веднъж и да си ходим.
Вече не викаше – нямаше смисъл, крясъците на тролоците бяха секнали изведнъж. Позволи си кратка усмивка – много лошо беше изиграл Сянката. Сега всички слуги на Тъмния имаха още една причина да го мразят – какво пък толкова, и без това си имаха много.
Етаирите отстъпиха бързо през Порталите, останали отворени след като дойдоха. Ако нямаше наблизо, отваряха си нов и го оставяха още минута, за да преминат останалите. Винаги имаше ентусиасти, решили да убият още някой враг.
Луз Терин отвори своя Праг в палата си. Тъмния беше събрал твърде много сила, след като беше успял да нападне толкова бързо и точно Латра. Нямаше никакво време, беше въпрос на дни тролоците да се излеят като вълна по улиците на всички градове. Дори сега няколко със сигурност бяха обсадени. Не, нямаше повече време за планове, трябваше да се действа. Щеше да си вземе сбогом с Илиена и да се помоли след два дни, собственият му план да сработи и да спре Сянката завинаги. Ако не...ако не я спреше, сбогуването му щеше да бъде най-правилната му постъпка от години насам.
Върнете се в началото Go down
Tamyrlin
Аша'ман
Аша'ман
avatar

Зодия : Scorpio
Брой мнения : 9
Години : 35
Местожителство : Иллиан


ПисанеЗаглавие: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   Съб Юни 26, 2010 2:18 pm

Светлина и мрак

Утрото настъпи, сякаш по-бързо от обикновено за Луз Терин. По странна приумица на Шарката, денят беше ясен и слънчев. Точно обратното на събитията, които очакваше от него.
Обичаше утрото. Кошмарите на нощта избледняваха, а проблемите на деня още не бяха започнали да тревожат ума му. Наричаха го Принцът на зората и Повелителят на утрото и в сутрини като тази харесваше тези свои имена повече от всякога. Вярно, не ги беше получил, защото харесваше ранните часове, но обичаше да мисли, че е заради това. Че не е имало война и той не е спечелил прозвищата си, минавайки през реки от кръв.
Стана от леглото внимателно, за да не събуди Илиена. Облече се бързо, но не му се тръгваше. Седна на един стол и се загледа в жена си – това прекрасно лице, стройното й красиво тяло, дългата й руса коса, разпиляна по възглавницата... Можеше да стои и да я гледа така с години. Ала имаше само минути. За момент съжали за това, което щеше да направи, но нямаше избор. Трябваше да приключи тази война, дори да се наложеше да го направи сам. Ако не успееше всички, дори и Илиена щяха да страдат много повече.
Остана така загледан в нея още четвърт час. Повече не можеше да си позволи, затова взе стъкленицата, подарък от Илиена, окачи я на верижка и излезе от стаята, вперил тъжно очи в малката стъклена капка. Спомените дойдоха неканени – беше преди над тридесет години, но помнеше денят ясно, все едно се беше случило едва преди минута. Слънцето грееше, както днес, небето беше чисто, но нещо беше провалило целия ден – щом се прибра видя Илиена да плаче на леглото, закрила лице с дланите си. И досега не му беше казала какво я е разстроило така, но тай самият имаше подозрения, че посещението на Берид Бел е било причината. Събра сълзите й и ги сложи в малката кристална стъкленица, която сега висеше пред гърдите му – в знак, че винаги ще помни тъгата й. И че никога няма да позволи на когото и да е било да я натъжи отново. Беше се постарал, колкото можеше – наистина не забрави тъгата й, а оттогава не я беше виждал да плаче. Надяваше се, че не е имало повод.
Щом излезе от спалнята се забави само, колкото да каже едно тихо „Сбогом, любов моя” и тръгна бавно да обиколи за последен път двореца си. Дано да не беше последен, но реално погледнато шансовете му да се върне отново в тези коридори не бяха много големи. Каменните стени, огромните зали, полилеите, гоблените – всичко щеше да му липсва. И децата – цялата банда синове и дъщери, племенници и племеннички и техните приятели. Домът му се беше превърнал в дом за всеки, в чиито вени течеше и капка негова кръв. Целият му род живееше тук, а той ги напускаше без да каже нищо. Дано Светлината дадеше да се прибере и да им съобщи, че войната е свършила. И дано не се наложеше някой друг да идва, вместо него и да донесе и тъжна вест, заедно с добрата...
Сграбчи сайдин, но малко преди да отвори Портал промени решението си – днес щеше да ходи, не да Пътува. Остави сайдин да изчезне и се наметна с наметалото си. Въпреки че денят изглеждаше топъл, времето в Пааран Дайсен се менеше бързо, според желанието на Залата.
Отвори голямата порта на двореца си с намерението да напусне най-сетне тези зали, към които се беше привързал толкова много през последните години. Но отново нещо го спря – върху масата на верандата стоеше флейтата му. Украсена с два дракона, дървена с перфектна изработка, тя му беше подарък от Тел Джанин от времето, когато още бяха приятели.
Луз Терин седна на един от столовете и засвири – не искаше нищо определено, просто да придаде форма на емоциите си. Мелодията, която започна беше тъжна, в ниските тонове. Имаше елементи от познати песни, но повечето го съчиняваше на момента, импровизираше. Няколко минаващи по пътя жители на града спираха да го послушат, кой за малко, кой за повече, но никой не го подминаваше без да се заслуша. Дали заради тъгата в музиката му, дали от уважение пред него самия, но никой не го подминаваше. Хората го познаваха и всеки се чудеше какво може да накара човек, който привидно има власт над половината свят, да се почувства толкова скръбен. Неколцина дори се опитаха да го заговорят, но той само поклащаше тъжно глава и те отново се заслушваха мълчаливо. Една жена, негова позната, съдържателка на хан, го послуша не повече от три минути, след което му изкрещя да спре и се затича просълзена обратно по пътя към града. Беше загубила двама братя, съпруг и син във войната. Луз Терин не я винеше, че избяга от него – музиката му само подклаждаше незабравената болка.
Свири дълго, но вече минаваше първият час след изгрева, а той имаше още толкова много неща да свърши.
По пътя към Залата изяде един месеник, да се подкрепи малко за през деня. Харесваха му питките с месо, макар че бяха прекалено мазни. Обмисли дали да не си вземе втори, но трябваше все някога да почне сериозната работа, а не да яде цял ден. Щом стига до главния вход на Залата, спря. Високи съвършено гладки стени ограждаха всички сгради. В средата се издигаше кулата на Съвета, а около нея в кръг с намаляваща височина бяха подредени останалите сгради. Ако игнорираше градините и тревните площи между кулите и сградите, всичко щеше да изглежда като огромен конус – най-висок при кулата на Съвета и завършващ със стените.
Прекрачи масивните, богато украсени колони решително. Малцина, дори в Съвета знаеха, че Колоните са тер-ангреали, които проверяват дали всеки минал между тях е вписан в регистрите на Залата. Ако не беше, върху него се изсипваха дузина проверителни сплитове и защити – проверяваха го за опасни предмети, сигнализираха, ако може да прелива, заслоняваха по-слабите, разплитаха Огледални маски и още куп други. Трябваше да се пазят от Сянката навсякъде, а в Залата – най-много. Вече бяха хванали няколко Бездушни и дори един Властелин на ужаса. Без да броим стотиците обикновено мраколюбци, които никой не знаеше какво мислят, че могат да постигнат срещу Айез Седай.
Колоните бяха само първата защита. Зад и по стените имаше десетки ниши, в които стояха скрити войници или по-умели в боя Айез Седай. Обикновено ги подминаваше без да ги погледне дори, но днес говореше поотделно с всеки командир. Чувстваше ги някак по-близки, след като поемаше сам цялата война, в която те се бяха заклели да умрат, но не и да загубят. А и му трябваха всички лоялни на него, а не на Съвета. Говореше и с Етаирите – обясняваше им планът и им съобщаваше с колко време разполагат. Един ден. Все още имаше нищожен шанс да убеди Залата да му съдейства и днес щеше да опита този шанс. Ако не успееше, значи беше загубил тази битка завинаги и му оставаше само другата.
Беше изминал само един ден от нападението над лагера на Латра, но се бяха променили толкова много неща. Или просто той не беше следил какво става извън бойното поле и залата на Съвета. Мъже и жени по целия свят вече се гледаха накриво, жените обиждаха мъжете, мъжете често прибягваха до насилие – всичко беше потънало в хаос. Айез Седай на си съдействаха, ако бяха от различни полове, или групи както предпочитаха да ги наричат някои – всички жени бяха Верния съюз, всички мъже - Етаири. Макар и само сто истински Етаири, жените предпочитаха да включват всички преливащи мъже в тази група.
По-късно следобяда представи отново плана си за нападение над Шайол Гул, но отново беше отхвърлен единодушно, макар и не толкова, колкото първия път. Може би, ако имаше още половин година, щеше да убеди всички че идеята му е правилна. Но в най-добрия случай разполагаше с шест дни. Не обърнаха внимание дори, когато показа на всички един от печатите – диск от куендияр, оформен като знака на Айез Седай. Латра дори промърмори нещо за това, каква изненада било, че не го е направил като дракон или надпис „Луз Терин”. Промърмори, но понякога доста силно мърмореше. Дори след като беше спасил нея и Верните и предпазил ключовете от Сянката, тя продължаваше да го мрази. Сигурно създателят е направил жените, за да има поне едно нещо, което и той да не разбира. Или те сами са се появили, напук на мъжете. Второто беше по-вероятно, предвид характера им.
Качи се на една от платформите и зачака да стигне върха на централната кула. Като Тамирлин от него се очакваше да влезе или първи, или последен. Днес предпочиташе да е пръв, за да може да проследи идването на всички останали Съветници. Ако ги накараше да го чакат, можеше да се изнервят и това да му даде предимства, но щеше да пропусне момента и начина на идване на всеки от тях. А това беше важно сега.
Докато чакаше да стигне последния етаж, реши да прочисти съзнанието си от всичко разсейващо. Това беше второто му идване в Залата за този ден, но му трябваше малко почивка между двете съвещания. А и имаше още работа да свърши. За втори път днес си представи черния пламък на Целостта. За новаци беше по-лесно да си представят обикновено огън, но на него катранено-черният му носеше повече спокойствие. Някак безкраен мрак и застиналост, океан от спокойствие. Щом си го представи напълно, започна да хвърля него всичките си чувства и емоции – гняв, нетърпение, притеснение, малко страх, загриженост, нервна тръпка. Остана сам с пламъка, потопи се в Целостта, спокойствието го обгърна като дреха. Вече виждаше и чуваше по-ясно, можеше да реагира хладнокръвно във всяка ситуация, а дори не му се налагаше да прибягва до сайдин. Ако го ядосаха прекалено много сайдин можеше да се окаже опасен. Опасен, и то не само за него.
Стигна последния етаж и щом вратите се отвориха пред ключовия сплит, пристъпи вътре. Сякаш беше вчера, когато завари тук Ишамаел, в същата тази стая. Тя беше възстановена преди години, но той още помнеше миризмата на изгоряло във въздуха. Все още виждаше презрението, изписано на лицето на Отстъпника, подигравателната усмивка. Но за щастие и този път нямаше никой в стаята освен него. Ишамаел беше минало, или поне дуелът с него, сега трябваше да се концентрира върху предстоящия съвет. Не че очакваше нещо да се промени, но беше длъжен да направи последен опит. Захвърли и Ишамаел в черния пламък и си позволи кратко удоволствие – копнееше да направи същото и в реалния свят.
Седна на Високия трон, предвиден само за Тамирлин и зачака. Съветниците идваха по един, по двама и се настаняваха мълчаливо на креслата си пред него. Латра както можеше да се очаква, дойде последна. Слънцето вече клонеше към залез, когато започнаха.
- Основната цел на втория съвет за днес е да ви съобщя няколко неща, които може би още не сте чули. Новини за Сянката и войната.
- Какво толкова има да знаем за тази война? Че е изгубена? Че ще бъдем пометени? Или може би отново ще предложиш да те последваме в твоето безумие, Луз Терин? – Латра говореше равно и безстрастно. – Какво ще бъде? Разбира се, можехме да обсъдим как да използваме Чедан Кал, но ти реши да пратиш ключовете през Портал, което ги повреди почти непоправимо. Колко жалко наистина.
- Латра, казах, че имам новини и ще се радвам, ако млъкнеш поне за десет минути, за да мога да съобщя на останалите каквото имам – спечели си смразяващ поглед, но все пак не го прекъсна. – Демандред и Бе’лаал са се насочили насам с по-голямата част от армиите си. Самаил е изоставил защитната си позиция и също идва насам. Това прави поне три четвърти от всички армии на Сянката. Предполагам че и Рахвин ще изникне отнякъде – все никне, където не го сеят. Месаана и Могедиен сигурно ще останат настрана и ще дойдат чак, когато победата е сигурна. Грендал и Семирага може и да обикалят полето и да лекуват, макар че ще имаме късмет, ако бъдат сред първите редици – хвърли един кратък поглед на Латра, но продължи без пауза. - Ишамаел и Ланфеар, обаче със сигурност ще се бият, при това с всички сили. От Балтамел не знам какво да очаквам, може да се бие, може да е по курви. Агинор почти сигурно ще се зарови в лабораторията си, избивайки стотици хора, за да разбере поредната ужасяваща тайна за живота. И какво остана – Ашмодеан? Кой може да предвиди какво ще направи музиканта – дали ще пее, дали ще свири или ще съчинява? Дали няма да измъчва останалите композитори? Няма значение, той не е опасен. Имаме осем сигурни Отстъпника, повечето от които – силни, а ще има и Властелин на ужаса. След като нападат Пааран Дайсен нищо чудно да доведат и няколко голама, надявам се не всичките шест. Може би сега е последният ни шанс да нанесем смъртоносна рана на Сянката! – не усети кога беше станал на крака, но сега крачеше енергично между другите. – Кога, ако не сега можем да хванем всички Отстъпници далеч от Шайол Гул? Кога руините на В’Сейн ще бъдат толкова назащитени? Никога! Сега е моментът да ударим!
Спря на мястото, където беше при последните си думи и огледа лицата на Съветниците. Изумление, страх, одобрение, презрение. За съжаление само Джорохер явно беше съгласен с него, а юмрукът му се свиваше и отпускаше сякаш несъзнателно.
- Казах ти го преди, сега го повтарям, Луз Терин. Този план е лудост! Самоубийство! Тъмният докосва света дори тук, толкова далеч от Острова. Представи си с каква сила ще разполага там, където Шарката е най-тънка! Та той дори ще може просто да се пресегне и да те смачка. Нито аз – тук погледът на Латра се плъзна по всички жени в Съвета, и след като кимнаха, продължи – нито коя да е жена в Залата ще се включи в това безумие! А без жени, вие мъжете не можете да си направите кръг нали така? Май дори двама не можете да се свържете.
Жлъч и змийска отрова капеха от последните и думи. Беше вложила цялата си злоба и презрение към мъжете в тях, а това не беше малко. И най-лошото беше, че доказателствата й бяха много верни – мъжете наистина не можеха да се свържат в кръг. Слаба утеха беше фактът, че на жените им трябваха мъже за да разширят кръговете си над три човека. Като че ли точно това изказване убеди всички, без Джорохер разбира се, че планът му е неизпълним. Нямало начин да победят, Тъмния щял да ги разпилее като вятър листа.
- Луз Терин, наистина, откажи се от този план – Зойнен Кува му заговори почти майчински. Тя за каква се мислеше? – Разбирам желанието ти да спечелиш войната, но нужно ли е да рискуваш толкова много? Ако задържим Сянката достатъчно дълго, ще можем да поправим Чедан Кал и после да обърнем хода на събитията в наша полза. Защо така захвърляш живота си?
Само дето не му каза, че бил много млад. Наистина много си позволяваше тази Зойнен. С Неления, новото попълнение в Съвета нямаше толкова проблеми – беше млада и буйна, но поне не му противоречеше, все пак той беше Тамирлин, не някой ученик.
- Добре, Зойнен, ще се откажа от атаката над Шайол Гул – усмивки ли виждаше по лицата на останалите? За луд ли го мислеха? Или за прост инат. – Въпреки че няма да можем да поправим Чедан Кал в срок, по волята на Съвета, няма да поведа хора срещу Острова на огъня.
Вече какво щеше да прави извън волята на Съвета си беше изцяло негова работа.
- Мисля че за днес нямаме какво повече да си кажем, всички можете да отидете да си починете. Утре ще бъде тежък ден. Джорохер остани за малко. И не гледай така свъсено, не е свършил света.
Щом стаята се опразни от ненужни уши, Луз Терин седна на трона и се обърна към останалия прав мъж :
- Искам от теб да събереш всички Етаири и да им кажеш, че утре по изгрев потегляме за Шайол Гул – усмивка разцъфна на лицето на Назиар, заменяйки намръщената му физиомномия. Не че изглеждаше по-добре, след като загуби окото си преди година. – Кажи им утре по изгрев да са южния двор и да вземат със себе си всички ангреали, до които могат да се докопат, без да будят подозрение.
- А войниците, Тамирлин? Ако ни нападнат, няма ли да бъдем прекалено заети да се защитим?
- Ще има и войници, вече съм говорил с всички верни на мене капитани. Би трябвало да има около десет хиляди, за съжаление – без Легиона. Може би щях да мога да взема и малко от тях, но няма смисъл – силата им е в изненадата, а и Сянката вече откри начин да ги спира. Освен това, ако изведнъж няколко хиляди Деца изчезнат, всички ще започнат да се чудят къде съм. Легиона няма да тръгне наникъде без мен, а не искам да привличам излишно внимание. Ще оставя и знамето тук, трябват ми мъже, не парче плат. Вземете печатите – никой не знае за съществуването на другите шест, а и никой няма да ги търси.
- Ако разрешите да попитам... Какво ще направим?
- Ще свършим това, което трябваше да направим още преди години – ще ударим Тъмния бързо, моментално и смъртоносно.

* * *

На следващата сутрин в южния двор на Залата на Слугите започнаха да се събират мъже. Слънцето още не беше изгряло, но те прииждаха често на големи групи. Минути преди изгрева, в двора стояха деветдесет и девет облечени в черни палта мъже, с извезан червен виещ се дракон върху ръкавите. Голяма черна капка беше разположена точно по средата на гърдите им, ниски шапки в конична форма и широка периферия стояха на главите им. В очите на онези, които не бяха свели поглед в размисъл можеше да се види нетърпелив блясък – въпреки че отиваха на почти сигурна смърт, всички те бяха млади и изпълнени с гняв и желание да спрат войната на всяка цена. Мъдрост и разбиране се четеше по лицата им, нещо необичайно са четиридесет годишни младежи. И заплаха.
В момента, в който слънчевият диск се показа над стената, от изток се появи самотна фигура на мъж, който крачеше бавно към групата. Висок на ръст, със широки рамене, той се отличаваше от останалите по много неща. Облеклото му не беше от обикновено черно – носеше пурпурно, и златно и сиво. Закопчалката на наметалото му беше оформена като кръг, наполовина черен, наполовина бял, разделени от виеща се линия. Косата му, някога кафява, сега беше прошарена от сиви кичури по слепоочията. Тъмните му очи гледаха напрегнато и макар стъпката му да беше спокойна, за всички беше ясно че не е напълно спокоен. На колана, там където трябваше да има меч, сега висеше само един къс кинжал, украсен със злато и рубини. На пръстите му имаше два пръстена – единият тежък и масивен, с двойно усукана змия захапала опашката си, а другия – тънка халка от злато с почти незабележима сапфирена ивица. На врата му висеше малка стъкленица, не по-дълга от кутрето му, пълна с някаква прозрачна течност. Луз Терин Теламон, Тамирлински трон по милостта на Светлината, Повелителят на утрото, Принцът на зората, Чукът на Светлината и Пръв защитник на човешките владения, идваше да поведе своята армия на поход срещу сърцето на Сянката – Ямата на ориста.
Когато стигна до вече събралите се мъже, Етаирите го поздравиха с отсечен удар по гърдите, на което той само махна разсеяно. Сега нямаше време за официалности.
- Къде е Джоран? Като че ли само той липсва – не беше притеснен за момчето, но не очакваше точно той да се откаже.
Няколко секунди никой не се обади, след което всички чуха стъпки, идващи от една от сградите. Стъпки, но не на един човек, а на няколко и то тичащи. От ъгъла се показаха тринадесет мъже, а пред тях – Джоран. След малко новата групичка се присъедини към събралите се мъже, а Джоран започна да обяснява веднага след като си пое дъх :
- Доведох още тринадесет доброволци, учителю. Нямаше ги в първоначалния списък, но след като планът с Чедан Кал пропадна говорих с тях и те се съгласиха да дойдат. Познавам ги, макар да не са ми близки, но мисля че никой от тях няма да се откаже в неподходящ момент, а всички са силни. Ще ги приемеш ли?
- Дори да имах съмнения за тях, вече е късно да се отказвам – могат да отидат и да издадат всичко – един от новите отвори уста да каже нещо, но я затвори след като Луз Терин го погледна. – И без да питате и да се противопоставяте на заповедите ми – ако не друго, все още съм Тамирлин, при това много по-силен от когото и да е от вас.
Тринадесетимата кимнаха припряно и застанаха до Етаирите. Сто и тринадесет – можеше и да не му стигнат, но беше длъжен да опита. Сто и тринадесет, но тринадесет от тях щяха да останат безименни за света – в писмото, което беше оставил написа само сто Етаири. Жалко, че за тези момчета нямаше да има място в молитвите, но те все пак не го бяха подкрепили отначало.
- И още нещо, Луз Терин – Джорохер беше един от поддръжниците му и Луз Терин съжаляваше, че не го убеди да остане. Щеше да е добре да имат поне един член на Съвета, след тази атака, който да не се крие като мишка, щом стане дума за война. – Ангреалите. Нямаме достатъчно за всичките нови.
- Няма проблеми – Джоран хвърли бърз поглед на Съветника, след което извади няколко каменни фигурки от един джоб на палтото си. – Всеки от нас носи по няколко такива. Може да не са от най-мощните, може да не са ша-ангреали, но далеч не сме безполезни.
Луз Терин се усмихна. Момчето беше помислило за всичко. Е, вярно, без предателството, но той още не знаеше какво е да бъдеш предаден от близки. Само се молеше това да не се окаже удар в гръб и новите да не са мраколюбци.
- Добре, в такъв случай трябва да тръгваме. Изгубихме достатъчно време в обяснения, време е да тръгваме. Войниците ще ни чакат недалеч от тук. Отиваме при тях, припомняме плана и след това потегляме на момента към Шайол Гул. Целта е всичко да стане преди Тъмния да ни усети, така че ще дадете всичко от себе си, за да направите възможно най-големи Портали. Щом пристигнем ще следвате моите сплитове и не искам самоизяви! Всичко ясно ли е?
Отвърнаха му, кой на глас, кой с жест, но всички бяха разбрали. Опипа за последно кесията с печатите и отвори Портал.


* * *

Някога В’Сейн беше красиво място – сгради, издялани от мрамор, паметници дело на огиери и Нимове, левитиращи градини, красиви фигури, създадени от талантливи скулптури. И, разбира се, академията за изучаване на Единствената сила – Коллам Даан. Жителите бяха весели и приветливи, улиците бяха пълни с хора, всеки щеше да ти предложи гостоприемство.
А сега... Сега всичко беше различно. Небето беше черно-червеникаво, от града бяха останали само руини. Скали покриваха целия остров, дим закриваше слънцето. Мяркаха се фигури, но това бяха Твари на Сянката, не мирни жители. Нямаше и помен от академията – тя трябваше да е първото нещо, пометено в момента на разкъсването на Шарката. Нищо не беше останало и от Шаром.
Подухна слаб ветрец, носещ зловонни миризми, прах и пепел. Цялото място беше пропито с разруха.
Луз Терин се огледа. Всичките му десет хиляди войници бяха преминали – две хиляди Шиат м’аман, Легиона на Дракона и още осем хиляди обикновени войници, носещи шокови пики и ветрилообразните си плащове от фанклот, държащи своите джо-колки в готовност. Все пак беше взел част от Легиона, макар и не многобройна. Дълго време се беше чудил как да въоръжи малката си армия – можеше да изработи няколко десетки оръжия, които да използват Силата, но го тревожеше мисълта, че такива оръжия в ръцете на обикновени войници могат да бъдат много опасни. Дори кратък момент на разсеяност можеше не само да провали цялата атака, но и да избие всички. Задоволи се само да наточи мечовете им със сайдин.
Етаирите също се увериха, че всички са преминали и затвориха Порталите. Ако не беше това странно небе, някъде на изток щеше да се види слънцето, все още беше рано. А какво по-добро време за Повелителя на утрото от една сутрин?
- Джоран, Хайндар – разделете Етаирите на две групи. По-голямата ще дойде с мен, докато поставяме печатите, а по-малката ще остане с войниците. Трябват ми сто човека, най-силните в бойните сплитове. По-слабите или тези, които могат да защитават, да лекуват или да забавят врага, да останат тук.
След като двамата му спътници се заеха със задачите си, Луз Терин се обърна към командира на войниците, Делиар :
- Делиар, съзнавам че може би искаш да дойдеш с мен и да дадеш живота си за каузата, но твоята задача е не по-малко важна от нашата – изчака командирът да кимне и продължи. – От теб искам да ни пазиш гърбовете, докато запечатваме Въртела. Докато сме заети с това, всеки Чезнещ ще може да ни убие без усилие, да не говорим за Отстъпник. Оставям с вас десет от Етаирите, заедно с няколко тер-ангреала, които могат да предпазят носителя си от Силата. Дай ги на най-добрите си бойци, вземи и един за теб – опитайте се да спрете всеки преливащ, който дойде. Или поне да го забавите. Няма да се бавим повече от няколко минути, а наоколо...
- Милорд! Огромна армия тролоци идват насам, опитват се да ни отрежат пътя!
Джарик звучеше почти уплашено. Бялата му коса, пусната до раменете и несресана, и големите очи го правеха да изглежда побъркан. Поне петдесет хиляди тролоци се насочваха към тях, опитвайки се да им отрежат пътя, както напред, така и назад. Етаирите можеха да се справят с тях или да избягат при нужда, но това щеше да отнеме много време. За толкова време Отстъпниците щяха да дойдат в пълен състав и битката можеше да протече по съвсем различен начин.
- Бързо! – изрева към Етаирите. – Върнете печатите, ще се наложи да се справим без тях! Напред! Бързо напред – Делиар, пази ни и нека Светлината бди над всички вас!
Още докато говореше хвърли кесията с печатите на един от спътниците си – Ветан, не много силен, но изпълнителен мъж. Щом хвана кесията, Ветан отвори Портал и хвърли печатите вътре – нямаше начин да се счупят, куендияр не можеше да разрушен. Предполагаше, че са попаднали някъде около стените в някой двор в Залата, там където преградата за Портали беше най-слаба. Поне тази грижа беше отпаднала – никой нямаше да отвори кесията, преди да изберат нов Тамирлин, за всеки случай беше поставил печата си върху нея. Позволи си кратка въздишка и веднага след това той и Етаирите Отпътуваха още по-близо до Въртела.

* * *

Тук светлината беше много по-мрачна, червеникавите отблясъци играеха по скалите, въздухът беше по-гъст и тежък. И присъствието на Тъмния беше почти физическо – Луз Терин го усещаше като гаден дъх, като гадене в стомаха, като нещо мръсно, мазно и зло, което се лепи по тях.
- Да започваме – гласът му излезе сух и хриплив. Виждаше как лицата на някои от Етаирите са се сгърчили от отвращение. Щяха да го преодолеят. Трябваше да го преодолеят!
Всички около него сграбчиха сайдин, само секунда след като самият той се вкопчи в Извора. Не можеха да направят кръг, затова всеки действаше сам, но без да пречи на останалите. Луз Терин поведе сплита. Беше обмислял как да запечата Тъмния и сега беше момента да разбере дали е бил прав в разсъжденията си.
Разстла тънък слой Дух наоколо, за да определи най-слабите, най-тънките места в Шарката. Видя ги – като тъмни пулсиращи дупки на фона на грубите скали, които запазваха цвета си. Точно това се надяваше да се случи – там където светът е по-устойчив, той да запази вида си, а там където е изтънял - да покаже какво има отвъд. Усмихна се и започна с истинското запечатване. Избра седемте най-тъмни петна, които отговаряха на седемте най-слаби места в Шарката и запреде чист Дух, за да свърже дупките с печатите от куендияр. Ако печатите бяха пред него щеше да е много по-лесно да създаде връзка помежду им, но сега, когато трябваше само да си ги представи и да използва собственото си съзнание за основа...не само трудно, но и опасно. Спомените му представляваха мост между дисковете от сърцекамък и пробивите в затвора. Ако нещо се объркаше, първото нещо, което щеше да бъде унищожено, щеше да бъде умът му.
Черните петна се огъваха, изкривяваха се, но не се оставяха потокът Дух да ги обвърже. Луз Терин се намръщи. Въпреки че над сто Етаира насочваха потоците си в седемте точки, те все пак успяваха да се изкривят встрани. Ако не друго, то поне беше ясно, че Тъмния ги усеща.
Отвън дойде дрънчене на метал – битката беше започнало, и то много близо. Позволи си да погледне за малко – на не повече от двеста стъпки от тях се водеше сражение. Десетте хиляди войници, доведени от него, срещу огромната маса тролоци, изникнали сякаш отникъде. Имаше и преливащи, Луз Терин можеше да ги усети – не толкова силни, колкото Отстъпници, но достатъчно, за да смачкат малката му армия за минути.
Избърса потта от челото си и впрегна всички сили в улавянето на фокусните точки. Въпреки че и този път се дърпаха, сякаш хващането стана по-лесно. Връзката между него, Етаирите, печатите и тъмните петна запулсира в бледо-синьо. Тръсна глава, за да махне един кичур от лицето си, извади ножа, който държеше на колана си и преля през него. Малък, но мощен ша-ангреал, този нож щеше да му позволи да борави с много повече сила, отколкото би могъл при нормални условия. Усети как мъжете около него също вадят своите ангреали, но явно никой не беше съумял да намери ша-ангреал. Неприятно, но надяваше се, не фатално.
Започна истинското запечатване. В началото използваше само Земя, за да наподоби същността на Шарката, на света. Запълни дупките, така както вода изпълва паница. Прокара тънки сплитове Въздух между Земята, след което хвърли отгоре Огън и Вода, за да заздрави всичко. Накрая повтори цялата операция няколко пъти. Първите четири сякаш нищо не се случваше – потоците му, заедно с тези на Етаирите потъваха в дупките, без да оставят следа, а чак след това започнаха бавно да превръщат черните дупки в нова Шарка, макар и все още слаба и тънка.
Докато изливаха огромни количества сайдин в пукнатините на Шарката, Луз Терин хвърли още веднъж поглед на битката встрани. Войниците му губеха бързо – от десет хиляди, сега бяха останали не повече от три-четири. И продължаваха да гинат. Със сайдин, диво пулсиращ в него, Луз Терин можеше да чуе виковете на капитан Делиар. Ако съдеше по силата на гласа му, той още не беше ранен тежко и водеше поверените му войници толкова добре, колкото беше възможно. Ако Светлината дадеше да оцелее след това, Луз Терин щеше да го издигне до свой заместник в армията. Ако се наложеше, разбира се – надяваше се, че след като запечата Тъмния, няма да има нужда от повече война и армия.
Земя, Въздух, Огън с Вода, всичко премесено с Дух – петте сили се вливаха като реки в тъмните петна и ги запълваха, макар и бавно. Всичко изглеждаше само въпрос на време. Беше подготвил сплитовете си така, че не само да затвори Тъмния – не, мрежата му не беше обикновена кръпка в Шарката. Луз Терин искаше да отдели целия Шайол Гул от реалността. Той, Етаирите и войниците бяха извън самата Яма на ориста, така че те щяха да останат свободни, но всички, които в момента бяха вътре, може би най-верните слуги на Тъмния, щяха да останат завинаги откъснати от света. Вярно, делата им щяха да останат, но да опитва да вкарва белфир в потоците си, когато работи със самата Шарка беше не само опасно – това си беше чиста лудост.
Засили потокът Дух и отслаби другите четири сили – след като почти всичко беше готово, трябваше отново да използва Дух, за да обвърже „кръпките” с Шарката. Печатите бяха поставени, оставаха само още няколко секунди, за да направи сегашното им състояние устойчиво и всичко щеше да свърши. Последните останки от армията зад него изчезваха, те бяха загубили битката, но Луз Терин беше спечелил войната. Изсмя се наум – новата тъкан на Шарката все още се опъваше под потоците му. „Откажи се! Шарката е здрава и ти никога няма да докоснеш отново света. Аз победих, Шай’Тан!”
В момента, в който си помисли тези думи, сякаш вълна от черен мрак заля съзнанието му – цветовете се преобърнаха, после всичко стана черно, линии, черни и по-черни от смъртта минаваха пред очите му. И седемте печата започнаха да се огъват диво, сякаш на косъм да се разпаднат. В момента, в който Луз Терин хвърли последните потоци към печатите, нова вълна от мрак заля всичко. Самият свят стана черен, а Луз Терин чувстваше как този мрак пулсира вътре в него, смразява костите му, изгаря кръвта му. Това не трябваше да се случва! Вкопчи се още по-здраво в сайдин, в отчаян опит да спре гаденето и да проясни погледа си. Напразно! Болката само се засили, скалите пред него започнаха да се размазват и да изменят в разширяващи се кръгове, като че ли камъче беше паднало във вода. Луз Терин виждаше как около него Етаирите падат по няколко наведнъж и той беше сигурен че всеки паднал няма да стане повече никога. И това не беше най-лошото – тези, които оставаха на крака бяха много по-ужасяваща гледка. Луз Терин тръсна глава, за да проясни погледа си – Светлина, всичко ставаше червено, замазваше се, отникъде се появяваха нови фигури, на тролоци, на мърдраали, на хора и всичко го нападаха. Чуваше смеха им, чуваше собствения си смях, ръцете му се движеха сами, оформяха сайдин в ужасяващи сплитове. Останалите живи, Етаири правеха същото, или изчезваха в Портали, странно изкривени. Някои деряха лицата си, други убиваха другарите си, трети се самовзривяваха – гибел, пепел и кръв бяха навсякъде, а погледът на Луз Терин изчезваше съвсем. Вече се движеше като в червена мъгла, от която излизаха всякакви фигури, отвсякъде се чуваше някакъв отвратителен ликуващ и подигравателен смях, враговете го нападаха от всички страни. Драконът държеше сайдин, преливаше и преливаше, докато не започна да го боли. И тогава, в проблясък на осъзнаване, той разбра – последната финална вълна мрак беше атакувала не него, не Етаирите, а самия сайдин! Мъжката половина от Извора беше покварена и извратена, кръв и мрак се спускаха отвсякъде, врагове идваха да вземат живота от тялото му! Луз Терин сграбчи още по-здраво омърсения сайдин и продължи да хвърля смърт навсякъде – Пътуваше, бягаше, но враговете го следваха, той ги избиваше, но те не свършваха. Всяка светлина изчезна от света, всичко потъна в мрак и кървава мъгла. Луз Терин вдигна поглед към небето, към мястото, където някога имаше небе и светлина и изкрещя – вик на болка, на мъка, на ярост и отчаяние. Светлината се беше отказала от него! Само няколко мига по-късно, някаква си вечност, мракът се спусна за него и Луз Терин потъна във вечния студ и всеизгарящия огън на тъмнината...
Върнете се в началото Go down
Sponsored content


ПисанеЗаглавие: Re: Луз Терин Теламон и Войната на Силата   

Върнете се в началото Go down
 

Луз Терин Теламон и Войната на Силата

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Колелото на Времето :: Лафче :: Лично творчество-