ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | .
 

 Пустинни ветрове

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Rafail
Аийлец
Аийлец
avatar

Зодия : Pisces
Брой мнения : 10
Години : 24

ПисанеЗаглавие: Пустинни ветрове   Нед Окт 28, 2012 12:28 am

Рафаил направи още няколко крачки, след което отново спря, загреба пясък от нагорещената от слънцето земя и го доближи към лицето си. Наближаваше целта си, усещаше го. В същият момент разтвори обнадежден дланта си и шепата пясък се изсипа на земята, подухвана от лекия, но горещ ветрец.Не му оставаше много време. Скоро щеше да се стъмни и жегата на Пустошта щеше да бъде заменена от смразяващия кости студ на вечерта. Тогава наистина щеше да изпадне в опасна ситуация. Бе взел само толкова вода и храна, колкото да не го забавя, защото по време на бой и един миг може да му струва живота. Отново огледа земята за типичната следа на животното, което търсеше - тигровия гекон. За непосветените пясъчният хълм, на който седеше, бе просто част от пейзажа на Триделната земя, просто куп пясъчни дюни... Но следата го бе отвела насам. Тигровият гекон бе създание, непосилно да оцелее много време без вода, което караше аийлецът да мисли, че гущерът се е запътил към водоизточник, или друга възможност - бърлогата на съществото, която сигурно бе пълна с яйца. Мисълта за храна и вода го подтикна да продължи търсенето си. Вляво, на метър от мястото, където бе стъпил, забеляза следи в пясъка, които някой друг лесно би пропуснал. Приближи се, наведен, като вдигаше възможно най-малко шум, опитвайки се да остане невидим в случай, че има опасност наоколо. Отново загреба с дланта си пясък и го доближи към носа си, дребен трик, който един Дуаде Махди'ин му бе показал. Повечето влечуги на пустинята имат специфични жлези, изпускащи секрет между пръстите на крайниците им, по този начин улеснявайки придвиживането и премахването на натрупалите се там пясъчни частици. Всеки секрет имаше своя специфична миризма, която Водотърсачите проследявали до предполагаеми извори, а Рафаил отдавна бе ги научил всички. Пясъкът бе запазил част от миризмата на животното. Това бе правилния път и с тази надежда продължи да се придвижва напред. Гласче в съзнанието му напомняше, че по всяко време може да се прибере в септата си, че не бе длъжен да е тук. Но предизвикателството си беше предизвикателство. Макар и млад, той беше може би един от най-добрите следотърсачи на Шар Кодарра и нямаше да остави уменията му да бъдат унижавани от обикновени Каменни Кучета.

Слънцето залязваше, а Рафаил още не бе намерил извора. Усети болката в левия си крак, която се появяваше всеки път, когато беше изморен или натовареше крака твърде много, след онзи паметен ден в детството му. Трябваше да продължи, но вече усещаше смяната на сухия нагорещен въздух с прохладния ветрец, който можеше да умори всеки неподготвен пътешественик от студ. Намести по-удобно двузъбеца на гърба си и продължи по следата, която го отвеждаше все по на запад. Скоро щеше да излезе от неутралната територия и да навлезе в околностите на някоя друга септа, което винаги бе опасно: непоканен промъкващ се странник често биваше считан за враг, дори да става дума за аийлец от същия клан. Помнеше, когато онази Даес Дай'Мар посети септата им, носеща трупа на един от най-добрите им войни. Обикновено това се счита за вражески акт, но след като Девата се разкая и потвърди, че има тох към семейството и смята да го изплати, Мъдрата Докара, както и бащата на Рафаил, Исал, се съгласиха да оставят случая да бъде приключен от семейството на
умрелия и девата, взела живота му.

Шум, който радва ухото на всеки, шум на течаща вода, прекъсна мислите на аийлеца. Бе изключително слаб, идващ по преценка на младежа от процеп в земята, но достатъчен да повдигне духа му. Той започна да се придвижва още по-внимателно, озъртайки се на всички посоки, движейки се тихо и безшумно. До няколко минути бе стигнал мястото, където течащата вода се чуваше най-силно. Слънцето почти бе залязло но това нямаше значение. При един прост оглед на местността Рафаил предцени, че има няколко добри възможности за подслон. Започна постепенно и внимателно да разкопава цепнатината в твърдата, покрита със слой пясък почва. Усмивка озари лицето на аийлеца, а това бе нещо, което не се бе случвало наскоро, при вида на малкото ручейче, не по-голямо от човешки пръст, а до него тигровият гекон, легнал в защитна поза около трите си малки яйца.

След по-малко от час Рафаил бе запалил малък огън в изкопаната в пясъка дупка, легнал на твърдата земя, използвайки част от пясъчната дюна за прикритие от вятъра, а наметалото си, за да прикрие по-голямата част от тялото си в случай, че някой премине през местността. Бе запазил едно яйце за сутринта и бе напълнил мяха си с водата от ручея. Скоро той се унесе в мислите си и заспа спокоен сън.
Върнете се в началото Go down
Rafail
Аийлец
Аийлец
avatar

Зодия : Pisces
Брой мнения : 10
Години : 24

ПисанеЗаглавие: Re: Пустинни ветрове   Вто Ное 06, 2012 10:49 pm

Той бягаше. Не знаеше накъде и защо, но знаеше, че трябва да продължи. Трябваше да достигне целта си, преди да е станало твърде късно. Краката му го носеха по прашната изтощена земя, задържаща все още част от топлината на слънчевите лъчи, въпреки че слънцето отдавна бе завършило своето пътешествие в небесата. Чу как целта го зове - примамващо, изкушаващо, призоваващият го шепот го изпълваше с мисълта за топлина и сигурност. Луната като че ли огряваше само пътеката, по която Рафаил бягаше, всичко останало бе обгърнато с дебела, непроницаема пелена тъмнина. Беше изтощен, знаеше, че няма да издържи дълго, ако продължава, без да спре за почивка... Но трябваше да продължава... Бе стигнал толгова близко...


Рафаил отвори очите си и бързо обходи местността с поглед. Нещо не беше наред. Инстинктите му се бяха обадили, бяха прекъснали съня му. Съдейки по студения и влажен въздух слънцето не би трябвало да изгрее в близките няколко часа. Какво тогава би могло да... Тогава той го съзря. Очите му свикнаха достатъчно с тъмнината и смуглата лунна светлина, за да различи душещите силуети на глутница пустинни кучета. "Прекрасно...", помисли си той с горчивина,"Това ще усложни връщането." Въпреки името си пустинното куче бе по-близък роднина с вълка, отколкото с кучето. Огромни, по-тежки от едър мъж, със зъби, достатъчно остри да счупят кокалите на жертвата си. Бяха изключително бързи, а водачите на глутниците, особено силни и охранени, можеха да гонят плячка километри наред без почивка. По принцип човек не можеше да срещне такива големи глутници толкова навътре в Аийлската Пустош, но след Последната Битка много неща се бяха променили. Животните се адаптираха, драстично намалелия брой аийлци, останали в Триделната земя, предпостави разпространението на редки и изключително опасни хищници.
Обикновено едно пустинно куче не би било проблем за един аийлец. Но цяла глутница... Рафаил се прокле наум, че желанието му да спечели повече джи за себе си го разубеди да извика Азазил или поне Мика, онази твърдоглава,млада Фар Дарез'май. Един опитен войн да ти прикрива гърба можеше обърне нещата в тяхна полза. Но сега беше сам... Опиташе ли се да си проправи път чрез бой, глутницата щеше да го заобгради и дори да успееше да убие няколко, останалите щяха да го съборят на земята и разкъсат. Имаше една опция: след като още не са го забелязали, можеше да изчака по-голямата част от глутницата да се отдалечи достатъчно, за да има известна преднина, когато скочи и побегне. Докато обмисляше плана за бягство, успя и едновоременно да огледа кучетата. Бяха най-малко четири-пет, като един от силуетите се открояваше на фона на останалите. "Това трябва да е водачът", заключи младият аийлец. Бяха отдалечени на не повече от десетина метра от мястото, на което лежеше възможно най-неподвижно. Чуваше гърленото им ръмжене и душене. Надяваше се да не душат за него. Миг по-късно му просветна: търсеха водата... Той бе изкопал мястото около малкото почти пресъхнало изворче и изглежда глутницата го бе намерила. Това му предоставяше някакво нищожно предимство: щом глутницата започне да се редува да пие от източника, той можеше бавно и тихо да се опита да се измъкне. И то всичко преди нощния здрач да бъде разцепен от сутрешните слънчеви лъчи. "Имам може би час, два в най-добрия случай", помисли си той. Огледа отново местноста. Спомняше си
ясно пътя, от който бе дошъл и можеше спокойно да се върне, тъмнината не му пречеше. Опита се да намери някаква особеност в терена, която би му дала преимущество. Стеснение между дюни, достатъчно стръмен хълм, за да се отбранява, но огледът му не даде плод. Единственото му предимство щеше да се прояви, когато пустинните кучета са достатъчно заети да утоляват жаждата си. Пот покри лицето му въпреки хладния въздух. Всеки инстинкт, всяка фибра от тялото му крещеше да се измъкне оттам възможно най-бързо.

Единственото дисциплината и търпението му, възпитани от многобройни подобни ситуации, го караха да седи, скрит отчасти от пясък, отчасти от наметалото му, очаквайки правилния момент. Това бе правилното решение, това решение, което щеше да му спаси живота. Спомни си думите на баща си: "Това твое спокойствие не ти помага, синко. Спокойният ум решава проблемите, но твърде спокойният апатичен ум само чака те да се решат сами.". Рафаил си позволи бърза усмивка. Досега едно Каменно куче щеше да скочи срещу пустинните зверове с надеждата да ги надвие... Но той знаеше, че това не бе оптималният избор. Най-добрата възможност бе чакането, не можеше да направи нищо друго...

Нещо привлече вниманието му. Без да си мърда главата твърде много в случай, че някой член на групата се обърне към него, се опита да разбере какво се случваше. Изглежда главният мъжкар ръмжеше нещо и се беше спречкал с един от по-малките силуети, най-вероятно друг по-млад мъжки. Рафаил усещаше, че това няма да свърши добре за по-малкия мъжкар, но, ако се стигнеше да бой, поне щеше да получи няколко допълнителни мига, които можеха да му спасят живота. Точно според очакванията на младия аийлец по-младото пустинно куче бе се добрало първо до извора и се бе опитало да пие първо, право, което по принцип се приспада на водача на глутницата. След броени минути ръмжене един на друг, големият нападна. Двете кучета се затъркаляха по покритата с пясък земя, ръмжейки, докато се хапеха и дращеха възможно най-свирепо. Останалта глутница се насъбра да гледа и вие като проста група от зяпачи, всеки от които подкрепяше своя фаворит. Гледката не направи особено впечатление на аийлеца. Това бе нормално за Триделната земя.
Единствено силните оцеляваха и получаваха заслужените си блага."Триделната земя не е място за слаби същества". Това бяха думите на баща му, още когато Рафаил започна да се учи да танцува с копието. Прозрението, че е време да започне го откъсна от мислите му. Докато вниманието на глутницата бе заето с двубоя, аийлецът се размести възможно най-безшумно, готов да пропълзи част от разстоянието, а когато се отдалечи достатъчно да обърне хода си в бяг. Надяваше се ,че има достатъчно време за това.

След като успя да заеме удобна за пълзене поза и едновременно да е колкото се може по-скрит от полезрението им, Рафаил започна да се придвижва бавно и тихо от другата
страна на пясъчната дюна. Така щеше да получи възможно най-добро прикритие в случай, че глутницата се обърне в негова посока. Докато се движеше, не изпускаше нито един нюанс на ръмженето и шума от спречкването. Несъзнателно започна да прави разликата между дълбокото агресивно гърлено ръмжене на водачът и по тихото, съскащо и заплашително ръмжене на младия вълк. Битката продължаваше вече няколко минути, а аийлецът почти бе заобиколил пясъчния хълм. Чувство на еуфория се разля по тялото на Рафаил.

Вече бе сигурен, че има реален шанс да се измъкне от настъпилата ситуация.

Доволен от обстоятелствата и дяволския си късмет, той заобиколи дюната само за да забележи двете зловещи, лъщящи на лунната светлина очи, които го наблюдаваха жадно,злокобно. Вълкът бе намерил плячката си...
Върнете се в началото Go down
Rafail
Аийлец
Аийлец
avatar

Зодия : Pisces
Брой мнения : 10
Години : 24

ПисанеЗаглавие: Re: Пустинни ветрове   Нед Ное 11, 2012 2:10 am

Дъхът на Рафаил заизлиза на пресекулки, кожата му настръхна, но той се опита да остане спокоен. Усети напрежението между него и вълчеподобното. "Трябва да действам бързо, всеки момент ще започне да вие и ще доведе цялата глутница със себе си", помисли си той. Колкото се може по-бързо извади и насочи копието си към пустинното куче. То се приготви за скок, но в същия момент Рафаил хвърли копието си по кучето, надявайки се да го убие преди останалата глутница да е разбере какво се случва. Копието уцели, но не уби мишената си. Звярът успя да се премести в последния момент. Кръвта шурна от хълбока на животното, карайки го да отстъпи назад, виейки и скимтейки. Докато то се мъчеше да изкара двузъбеца от тялото си, Рафаил използва удобния момент, за да скочи върху звяра от другата му страна. Изгубило баланса си, кучето се строполи на земята, а копието се заби още по-дълбоко в тялото му. След това аийлецът постъпи точно както са му показали учителите, точно както е виждал останалите възрастни войни да правят. С една ръка сграбчи животното за гърлото, няколко пръста под челюстта на животното, за да не може то да го ухапе, докато с другата ръка бързо извади ловния си нож. Едновременно, с възможна най-голяма прецизност, типична единствено за аийлските ловци, той преряза врата на животното с едно точно целеустремено движение, а с другата ръка прихвана челюстта му, за да не чуе глутницата агонизиращите хрипове на животното.
Всичко това продължи само няколко мигове, след което аийлецът си позволи да си поеме дъх... Благодари мислено на всички майстори на лова, които го бяха обучили. Без тяхното обучение сега щеше да е мъртъв, вместо да си събира силите върху трупа на голямо пустинно куче. Усмивка озари лицето му: "Само брат ми да научи за това.", замечта се младежът. Представяше си физиономиите на Азазил и всички Каменни Кучета, с които брат му дружеше, и не можеше да им се наслади достатъчно.

Някакво чувство прониза мислите му като стрела и го накара да застане нащрек. Кожата му бе настръхнала и всичките му сетива му подсказваха, че нещо не е наред. Тогава я усети - дълбоката, студена и мъртва нощна тишина... Пустинните кучета бяха свършили малкия си спор и сега или водачът, или по-младият вълк лежеше с разпорен корем на хладния пясък. След като се огледа по-добре, Рафаил проклина радостното триумфално чувство, накарало го да се отпусне. Около себе си забелязваше дебнещите сенки на цялата глутница. Те бяха чули скимтенето на другаря си и веднага бяха преустановили всякакви свади, за да се обърнат към новата опасност. Сега той беше заобграден от движещи се сенки, вече открояващи се на нощния мрак, който вече започваше да се вдига заедно с нощта. "Защо не нападат? Да не би да се страхуват, след като видяха как повалих другаря им? Или просто не мислят да нападат?", зачуди се аийлецът. Те не го атакуваха: единствено стояха на петнадесетина крачки от него, ръмжейки и обикаляйки в полукръг. Учудването не продължи дълго. Щом Рафаил видя голямото пустинно куче, приближаващо се към него, той разбра. Те чакаха знак... Чакаха водачът им да нападне първи, след като е предположил най-добрия начин за действие. "Точно като истински войни"-мисълта мина светкавично през главата младежа, докато обмисляше новия си план за бягство... ако въобще можеше да се избяга от подобна ситуация. Не мислеше, че познава човек в септата си, който да е оживял след сблъсък с такава голяма глутница кучета. Не трябваше да мисли така... Зародилият се песимизъм мигновено бе отхвърлен от съзнанението му, заместено от спокойствието на война. Направи точно както баща му го бе учил: "В боя участваш само ти, оръжието ти и противника. Всичко останало е без значение... Изхвърли всичко ненужно от съзнанието си-чувства, мисли, спомени, надежди и мечти. Заобгради се с тази празнота, стани едно с нея и само тогава ще надделееш." Изпълнявайки стъпка по стъпка упражнението, аийлецът си възвърна концентрацията и направи бърз оглед на глутницата. Те го бяха хванали в капан. Кучетата бяха разделени на две групи, кръжащи в два противоположни полукръга, сливащи се в краищата на дъгите си. Изследвайки внимателно подредбата и начина им на кръжене той забеляза слабо място. В единия край на кръга имаше само два звяра, изглежда млади. Бяха се отдалечили достатъчно един от друг, за да му дадат възможност да избяга.

Водачът не го остави да мисли дълго и нападна с кръвожаден вой, достатъчен да смрази кръвта и на най-смелите войни. Глутницата последва.Трябваше да действа бързо. Освободи дрехата си и хванал в едната ръка малкия си кожен щит, а копието в другата, той побягна към пролуката преди да се е затворила от приближаващите зверове. Тогава срещна първото пустинно куче. Успя да отскочи от пътя му, хвърляйки наметалото си, за да разсее нападателя си, но знаеше, че той може да се обърне, лесно да го настигне и захапе в гръб. Не го беше планирал, но беше наложително. Планирайки действията си броени мигове преди да ги изпълни, той се обърна, хвърли копието по кучето, което все още се обръщаше и двете остриета успяха да се заковат дълбоко в крака на животното. Точно тогава усети приближаващия от дясно втори нападател."Трябва да уцеля правилния момент"... Обгърнат от празнотата, Рафаил чу как звярът тежко си поема дъх, приготвяйки се да скача."Сега!"- аийлецът скочи ниско в посока към пустинното куче, претърколи се с едно кълбо и успя да мине под току-що скочилото същество. След като пътя му бе отворен имаше само един избор-бягството. Тичаше колкото му носеха краката. Опитваше се да минава през възможно най-полегат терен. Нямаше смисъл да се катери по дюните и да се опита да измори глутницата-те можеха да издържат много повече от него. Единствената му надежда бе да ги изгуби или да достигне някой съплеменник, който да му помогне. Колкото и бързо да тичаше обаче, просто не можеше да надбяга глутницата. След двеста - триста крачки бягане усети зад гърба си приближаващите хищници-чуваше дишането им, ръмженето им. Те ликуваха за обилната закуска, като която си го представяха, и нямаха търпение да го настигнат. По-дълбокото, гърлено ръмжене скоро се открои от останалите-"водача", веднага осъзна Рафаил. Страхът се опита да се прокрадне в празнотата и постепенно го обзе паника. Не можеше да ги надбяга, бяха твърде бързи, а не можеше и да се бие с тях, двата единствени възможни пътя не му предлагаха изход.

Тогава прозрението го достигна. Не можеше да оцелее. За него просто нямаше такава възможност. Постепенно той осъзна суровата истина, че това място ще е гроба му... Събратята му може дори и да не разпознаят трупа (беше виждал какво остава от трупове, изядени от пустинни кучета, дори костите им бяха натрошени, за да се изпие възможно най-голямо количество влага), дори може и да не го намерят."Тогава остава една възможност", помисли си айилецът. Не беше успял да си върне копието, но все още имаше щита и ловният нож. Щеше да убие поне едно-две от зверчетата, преди да умре."Отказвам да бягам.", инстинктите му повеляваха да продължат, но той бе взел своето решение, "Поне ще умра в битка, не бягайки като изплашен новак". Вадейки ножа той рязко се обърна, само за да посрещне фронтално водачът на глутницата. Големият мъжкар не очакваше тази маневра и двамата се сблъскаха, като кучето успя да се приземи върху ръката на Рафаил, носеща щита, след което се изправи и отърси от пясъка и каквито натрошени трески бяха останали от щита. Огромната болка, прорязала цялото му съществуване, болка, достатъчна да го накара да закрещи, подсказа на аийлеца, че ще се наложи да се бие само с лявата си ръка. "Поне ми остана силната ръка", опита се да разсъждава хладно Рафаил, но болката го върна в реалността и настоящата битка. Водачът се насочи бясно към него с отворена широка челюст. Аийлецът се опита да отскочи, но огромното куче успя да вкопчи зъбите си в бедрото му, но той бе набрал такава инерция, че не успя да спре, късайки част от мускула, докато накрая успя да спре. Паднал на земята, съзнанието му готово да се предаде, Рафаил се опитваше да не мисли за кървящия си крак или за болката в ръката, която най-вероятно бе счупена. Успя да заеме клекнала защитна позиция, за да не слага тежест върху ранения си крак и видя засилващия се към него втори звяр. Глутницата ги бе настигнала и сега трябваше да се бие с всички тях, а усещаше как губи съзнание от голямото количество загубена кръв. Поне нямаше да усети как го разкъсват на парчета, смъртта щеше да е просто унасяне в дълбок сън...

Като че ли някой запали огън в корема на нападащото куче. То се пръсна и последното нещо, което Рафаил усети пред ида изгуби съзнание, бе нагорещения от пламъците пустинен въздух.
Върнете се в началото Go down
Rafail
Аийлец
Аийлец
avatar

Зодия : Pisces
Брой мнения : 10
Години : 24

ПисанеЗаглавие: Re: Пустинни ветрове   Съб Ное 24, 2012 2:12 am

Азазил беше до него. Смееше се, твърдеше, че по-големият му брат не е изпълнил задачата си. Подиграваше му се, а Каменните кучета му пригласяха... А Рафаил бе завързан за дървен стълб. Въжетата го стягаха, впиваха се в кожата му и той не можеше да помръдне. Странното бе, че го боляха само дясното бедро и дясната ръка, не можеше да си спомни защо... Мъглата бе навсякъде. Не обичайната нощна, прохладна и влажна мъгла, а суха, гореща, неестествена. Искаше да се защити, да покаже на Азазил и останалите с кого си имат работа, но не можеше дори да помръдне. Силата му си бе отишла. Беше безпомощен...

Пробуди се от огромната болка в десния си крак. Не знаеше къде е, слънцето блестеше безмилостно в очите му и не му позволяваше да разгледа околността. Тогава чу гласа:
- Слава на Светлината, ти си в съзнание! Дръж се, почти стигнахме!
Не беше сигурен откъде идваше гласа. В главата му все още бе абсолютна мъгла, не можеше да си спомни нищо. Опита се да премести левия си крак, но усилията му бяха напразни. Отново се обади гласа:
- Не се опитвай да се движеш, твърде си изтощен, а и си изгубил много кръв. Пази си силите,пале, опитай се да останеш в съзнание, не се поддавай отново на изтощението!
За какво ли говореше настойчивият глас... Какво изтощение? Той не усещаше ли галещата го топлина на слънцето, не чуваше ли шума на пясъка на пустинята? Та пустинята бе негов приятел, тя щеше да се погрижи за него... Съзнанието му отново бе започнало да се замъглява, мислите му прескачаха хаотично от спомен на спомен, не можеше да се концентрира. Постепенно Рафаил започна да губи и сетивата си. Поглъщайки го, мракът като че ли затъпи болката в бедрото му. Затова той се гмурна напълно в нея, въпреки че дълбоко в съзнанието си все още чуваше настойчивия глас, подтикващ го да остане в съзнание. Една случайна мисъл изскочи в съзнанието му, подсказвайки му, че гласът бе мъжки. След това младежът потъна напълно в мрак.

Сънят изникна неканен в главата му. Подсъзнателно той усещаше, че това е просто случаен натрапил се спомен. Наблюдаваше суровата пустиня, жегата бе по-знойна и задужаваща от всякога. Това бе Сухата година. Тогава той още бе малък, едва започваше да се учи как се борави с копието, но добре си спомняше последиците от почти дванадесет месеца траеща голяма суша. Триделната земя бе по-негостоприемна от всякога. В началото едва намираха вода. Баща му и останалите от съвета на септата се надяваха резервите да стигнат за цялото племе до края на сушата, надяваха се тя да не продължи дълго. Все пак бе нечувано подобно нещо да продължи повече от един-два месеца. Мъдрите от друга страна бяха готови за най-лошото. Те като че ли усещаха бедата, преди да е станала, а ограниченото му детско съзнание не можеше да проумее защо Мъдрите бяха толкова сигурни в опасенията си, като че ли сушата вече се бе случила... Минаха два месеца, през които Водотърсачите не намериха дори капка вода. За по-малко от ден септата бе напълно преорганизирана. Тренировки, разузнавателни, постови дейности бяха прекратени. Не можеха да си позволят излишна загуба на телесна влага, излишно изтощение, което ще доведе до жажда. Повечето семейства седяха по домовете си, издълбани в клисурата, която бе техния заслон, и се молеха на Светлината този кошмар да свърши. Рафаил не си го спомняше по този начин. Тогава не знаеше за семействата, умрели от жажда, за децата, погубени от слънчеви и топлинни удари, за Водотърсачите, разкъсани от подивелите от жажда зверове на пустинята заради телесната влага на тялото. Не си спомняше всичко това, но си спомняше страха, проличаващ в стойката на майка му, в очите на войните, идващи да докладват на баща му, в плача на децата, който чуваше отвън... Но това бе нищо. Големите проблеми настъпиха четири месеца след началото на Сухата година, когато в септата им пристигнаха бежанци, също принадлежащи на клан Шар Кодарра, от септата Червени води. Още си спомняше как една вечер тайно подслушваше разговора на баща си с един от войните на Червени води-описанието, как дузини хора са умряли от жажда, как останалите се нахвърлили като диви животни върху труповете, за да използват и малкото налична влага, как още толкова са загинали при борбите за трупове."Когато на човек не му остава друг избор, той се снижава до нивото на зверовете, за да осигури оцеляването си.", бе казал война на баща му, а после със зловеща усмивка добавил "А и в кръвта има вода, приятелю..." Когато сушата бе свършила, жертвите в септата наброяваха стотици. Единственото останало от тези хора бе спомена за тях и сушата, която им бе взела животите...

Нещо внезапно го изкара от дълбокия унес на съня. Болката в ръката му го върна в съзнание. Ръката му беше обездвижена, въпреки това имаше чувството, че ще изкрещи от огромната болка. Постепенно той се опитваше да си възвърне равномерното дишане, да се успокои, да приеме болката като част от себе си, както са го учили големите майстори на копието на Шар Кодарра. Изведнъж той чу разговор между два гласа. Не можеше да види притежателите им, поради някаква причина все още бе напълно обездвижен. "Какво се бе случило, как успях да се докарам в това положение?", пелената мъгла все още се стелеше върху съзнанието му и му пречеше мисли последователно, логично. Едва успя да проследи малкото, което си спомняше от пустинята. Знойните лъчи на слънцето, настоятелния глас, който го караше да остане буден... Вниманието му бе внезапно насочено към чуващите се гласове. Един от тях със сигурност принадлежеше на същия човек, когото бе чул в пустинята. Успя да дочуе нещо за някаква сила, за огън, нещо за умиращ аийлец. Мракът отново се спусна над мислите му и ги помрачи напълно. Последната му мисъл бе, че поне болката отново утихва...
Върнете се в началото Go down
Sponsored content


ПисанеЗаглавие: Re: Пустинни ветрове   

Върнете се в началото Go down
 

Пустинни ветрове

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Колелото на Времето :: По света :: Айилска пустош-